Стивън Уотсън - Преди да заспя

Съблякох се бавно, сгънах дрехите си, внимателно ги подредих на стола до ваната. Изправих се пред огледалото и се взрях в това чуждо голо тяло. Насилих се да разгледам бръчките по кожата ми, натежалите гърди. Сама себе си не познавам, казах си. Не знам нищо нито за тялото си, нито за миналото си.

Приближих се до огледалото. Открих ги по корема си, по бедрата и гърдите. Тънки бледи стрии, белези на моята история. Не бях ги виждала преди, защото не ги бях търсила. Представих си как следя нарастването им, заклинам ги да изчезнат, докато тялото ми наедрява. Сега се радвам, че ги виждам. Служат ми за напомняне.

Отражението ми започна да изчезва в горещата мъгла. Извадила съм късмет, казвам си. Чист късмет е, че имам Бен, има кой да се грижи за мен — тук, в този мой дом, макар да не го помня като такъв. Не страдам само аз. Днес и той преживя същото като мен, но ще си легне със съзнанието, че утре може да се наложи да го повтори. Друг на негово място би се предал или изобщо не би се опитал да се справи. Друг на негово място би ме изоставил. Взрях се в лицето си, сякаш решена да прогоря отпечатък в мозъка си, да се уверя, че е на самата повърхност, тъй че утре, като се събудя, да не ми е толкова чужд и шокиращ. Когато парата покри огледалото, аз се обърнах и влязох във водата. Заспах.

Нищо не сънувах — или поне така си мислех, — но се събудих напълно объркана. Намирах се в друга баня, водата не беше изстинала, някой чукаше на вратата. Отворих очи в непозната обстановка. Огледалото беше най-обикновено, заковано за бели плочки вместо сини. От релсата над главата ми висеше завеса, две обърнати надолу чаши стояха на полицата над мивката, до тоалетната имаше биде.

Чух глас. „Идвам“, произнесе той и разбрах, че е моят глас. Изправих се до седнало положение и погледнах към заключената врата. На куки, забодени на отсрещната стена, висяха два халата — и двата бели, почти еднакви, с избродиран монограм: ХР. Изправих се.

„Хайде де!“, извика глас пред вратата. Звучеше като Бен, но не съвсем. „Хайде, хайде, хайде!“, заповтаря той.

„Кой е?“ — попитах, но той не спираше. Излязох от ваната. Подът беше от квадратни плочки — черни и бели, подредени по диагонал. Беше мокър, подхлъзнах се и рухнах на пода. Скъсах завесата, която падна върху мен. Главата ми се удари в мивката. „Помощ!“ — извиках.

Този път се събудих наистина. Друг, различен глас викаше името ми.

— Кристин! Крис! Добре ли си?

Отдъхнах си, когато разбрах, че това е гласът на Бен. Другото беше сън. Отворих очи. Лежах във ваната, дрехите ми бяха сгънати на стола до мен, снимки от моя живот стояха залепени на бледосините плочки над мивката.

— Да — казах аз. — Добре съм. Сънувах лош сън.

Облякох се, слязох за вечеря, после си легнах. Исках да попиша, да оставя свидетелство за всичко, което бях научила, преди да изчезне. Не бях сигурна дали ще ми стигне времето, преди Бен да дойде.

Какво можех да направя? Толкова дълго писах днес, казах си. Боя се да не заподозре нещо, чудейки се какво правя горе сама. Все му казвам, че съм уморена, че имам нужда от почивка, и той ми вярва.

Не мога да отрека, тормози ме чувство за вина. Чувам как обикаля къщата на пръсти, тихо отваря и затваря вратите да не ме събуди, докато аз съм се свила на две и пиша с бясна скорост. Всъщност нямам избор. Трябва да имам тези думи и впечатления черно на бяло. И това ми се струва по-важно от всичко друго, защото, ако не упорствам, ще ги изгубя. Затова ще продължа с престорените извинения и все така ще пиша в дневника.

— Смятам да спя в другата спалня — бях му казала. — Разстроена съм. Разбираш ли ме?

Да, естествено, бе отвърнал той с обещанието да провери как съм на сутринта, преди да отиде на работа. И после ме бе целунал за лека нощ. Ето, сега го чувам, гаси телевизора, превърта ключа на предната врата. Вече сме под ключ. Само ще пострадам, ако тръгна да излизам, така си мисля. Като се има предвид състоянието ми.

Не мога да повярвам, че след няколко минути, когато заспя, отново ще забравя сина си. Спомените за него изглеждаха — всъщност и до момента изглеждат — толкова реални, толкова живи. Струва ми се невъзможно, само че и Бен, и доктор Наш твърдят, че точно това ще се случи.

Ще се осмеля ли да се надявам, че грешат? Всеки ден си спомням все повече неща, когато се събудя, знам повече за себе си. Може би състоянието ми се подобрява — писането в дневника извиква повече спомени на повърхността.

Може би тъкмо днешния ден ще си спомням след време като деня на големия пробив. Не е изключено.