Стивън Уотсън - Преди да заспя

Насред тревата имаше бунгало. Кафене. Влязох, взех си кафе и седнах на една пейка, обгръщайки с ръце топлината в пластмасовата чаша. Седях срещу детската площадка. Пързалка, люлки, въртележка. Момченце на седалката с форма на калинка, която не помръдва, закотвена от дебелата пружина. Загледах го как се люлее напред-назад, стиснало фунийка със сладолед в едната си ръка, напук на студа.

Умът ми се отплесна, примамен от видение: аз съм малка, с друго момиченце си играем в парка. Двете се катерим по железни стъпала до дървена клетка, откъдето ще се спуснем по гладката метална пързалка. Толкова висока ми се беше сторила през всички тези години, но сега, като гледам, едва ли е имала два метра. Накрая целите ни роклички са изцапани с кал, майките ни се карат, това повече да не се повтаря, а на път за вкъщи ние двете подскачаме, стиснали в ръце пликчета с дъвчащи бонбони или оранжеви бисквити с портокалови корички.

Спомен ли бе това? Или фантазия?

Продължих да наблюдавам момченцето. Никой не го наглеждаше. Паркът беше съвсем пуст. Бяхме само двамата, на студа, под покрив от тъмен облак. Отпих от кафето си.

— Ехо! — извика детето. — Госпожо!

Погледнах го, после сведох очи към ръцете си.

— Ехо! — набра кураж детето. — Госпожо! Помогни! Завърти ме!

После слезе и тръгна да обикаля покрай въртележката.

— Завърти ме!

Помъчи се да задвижи солидния механизъм, но въпреки усилието, изписано на лицето му, не успя да помръдне въртележката. Бързо се отказа и се намръщи.

— Моля те! — опита отново то.

— Ще се справиш — подвикнах.

Детето изглеждаше разочаровано. Отпих от кафето. Ще почакам тук, докато се върне майка му, реших аз. Ще го държа под око.

То пак се покатери, намести се стабилно върху седалката.

— Завърти ме! — Този път гласчето звучеше по-плътно. Умоляващо. Прииска ми се да не бях идвала, детето пред очите ми да изчезне. Чувствах се откъсната от света. Неестествена. Опасна. Спомних си снимките, които свалих от стената и оставих пръснати по плочките в банята. Бях дошла да намеря спокойствие. Не за това.

Погледнах детето. То отново се опитваше самичко да тласне въртележката, крачетата му едва докосваха земята, както бе застанало на платформата. Изглеждаше толкова крехко и безпомощно. Тръгнах към него.

— Бутни ме!

Оставих чашата на дъските и се усмихнах.

— Дръж се здраво!

С цялата си сила натиснах ръчката. Беше удивително тежка, но усетих, че започва да поддава, и продължих напред, за да я засиля.

— Готово! — казах. И седнах на ръба на платформата.

Детето засия и сграбчи релсата, все едно се въртяхме на пълна скорост. Ръцете му изглеждаха премръзнали и посинели. Беше облечено в тънко зелено палтенце и джинси, запретнати на глезените. Почудих се кой ли го е пуснал в парка без ръкавици, без шалче и шапка.

— Къде е мама? — попитах го. То сви рамене. — А татко?

— Не знам. Мама казва, че татко е заминал. И че вече не ни обича.

Погледнах го по-внимателно. Не открих нито болка, нито разочарование. За малкото дете това бе просто факт. Въртележката спря напълно, светът продължи да се върти около нас.

— Но мама те обича, нали?

Детето помълча, преди да отговори:

— Понякога.

— А друг път не, така ли?

Пак помълча.

— Ами не.

Нещо в гърдите ми забумтя, раздвижи се. Като че ли се пробуди.

— Тя така казва. Понякога.

— Това не е хубаво.

Пейката, на която бях седяла допреди малко, се приближи към нас, после отстъпи. Продължавахме да се въртим, отново и отново.

— Как се казваш? — попитах аз.

— Алфи.

Въртележката забавяше ход, светът зад детската главичка спря да се движи. Краката ми докоснаха твърда земя, с ритник се оттласнах от платформата и ето че отново се завъртяхме. Тихо повторих името. Алфи.

— Мама ми е казвала, че щяло да й бъде по-добре, ако живея другаде.

Постарах се да запазя усмивката си и да кажа с безгрижен глас:

— Е, сигурно се шегува.

Алфи сви рамене.

Тялото ми се напрегна. Представих си как го питам дали иска да дойде с мен. У дома. Да живее у нас. Представих си как личицето му ще грейне, макар че ще се възпротиви — никъде не бива да ходи с непознати. Аз не съм непозната, щях да му кажа. Щях да го вдигна на ръце, то щеше да ми натежи, но да ми замирише на шоколад и заедно щяхме да отидем в кафето. Какъв сок искаш? — щях да попитам, и то щеше да отвърне: От боровинки. Щях да му купя сок, също и някакви сладкиши и после щяхме да си тръгнем заедно. Алфи щеше да стиска ръката ми по обратния път към дома, който споделях със съпруга ми, а вечерта щях да му нарежа месото, да смачкам картофите на пюре и като си облече пижамата, щях да му прочета приказка, хубаво щях да подпъхна завивките под спящото му телце, леко ще го целуна по главичката. А утре…