Стивън Уотсън - Преди да заспя

Станах от леглото. Да отида до тоалетната? Или да избягам? Идея нямам накъде бях тръгнала, нито какво се канех да направя. Ако знаех за съществуването на дневника, щях да отворя гардероба възможно най-тихо и щях да извадя кутията, само че напълно го бях забравила. Доктор Наш се обади много по-късно. Затова слязох на долния етаж. Предната врата беше заключена, през матираното стъкло струеше синя лунна светлина. Погледнах се: бях чисто гола.

Седнах на най-долното стъпало. Слънцето изгря, синьото сияние се превърна в оранжево. Продължавах да се боря с липсата на логика, особено в съня ми. Беше ми се сторил толкова истински, бях се събудила в същата стая, за която бях сънувала, но до мъж, когото не очаквах да видя.

Сега вече знам какво пише в дневника, прочетох го. Оформя се мисъл. Възможно ли е това да е спомен? Спомен, останал от предишната нощ?

Не знам. Но ако разсъждавам в правилната посока, това трябва да е признак за напредък. И в същото време означава, че Бен ме е насилил и което е още по-лошо, в хода на безпаметния сексуален акт ми се бе явил образът на брадат непознат с белег на лицето. От всички вероятни спомени този е най-жестокият.

И все пак може би нищо не означава. Било е просто сън. Кошмар. Бен ме обича, а брадатият непознат не съществува.

Нима мога да съм сигурна?

Няколко часа по-късно бях в колата на доктор Наш и чакахме на светофара. Той барабанеше по кормилото, не съвсем в ритъма на музиката от уредбата — поп група, която нито разпознавах, нито харесвах, — докато аз зяпах втренчено напред. Сама му се бях обадила още сутринта, веднага след като прочетох дневника, най-вече заради съня, който можеше и да е спомен. Трябваше да поговоря с някого, защото новият факт за моето майчинство бе пронизал живота ми и сега заплашваше да го разкъса.

Той бе предложил да проведем днес предвидената за тази седмица среща. Не му бях казала какво ме тормози, исках да изчакам да се настаним в кабинета му, но сега вече не издържах.

Светофарът се смени. Доктор Наш спря да барабани и рязко потегли.

— Бен защо не ми разказва за Адам? — чух се да питам. — Не мога да си обясня. Защо?

Той ме погледна, но нищо не каза. Продължи да шофира. На прозореца над задните седалки в колата пред нас едно пластмасово кученце клатеше смешно глава, а зад него ми се мярна главичката на русо дете. Сетих се за Алфи.

Доктор Наш се покашля.

— Разкажи ми какво стана.

Значи е истина, зарадвах се аз. Част от мен като че ли се надяваше да ме попита за какво говоря, но щом бях произнесла името на Адам, бях осъзнала колко безпочвена и лишена от логика е била тази надежда. Имам истинско, солидно усещане за Адам. Той съществува вътре в мен, в съзнанието ми, заема пространство както никой друг. Нито Бен, нито доктор Наш. Нито дори аз.

Ядосах се. Той е бил наясно през цялото време.

— Даде ми моя роман — започнах аз. — А защо не ми каза за Адам?

— Кристин — кротко повтори той, — разкажи ми какво стана.

Продължавах да зяпам напред.

— Яви ми се спомен — отвърнах.

— Сериозно? — изненадано ме погледна той. Не казах нищо, затова той добави: — Кристин, опитвам се да ти помогна.

И тогава му разказах.

— Случи се онзи ден. След като ми даде онзи екземпляр от романа ми. Погледнах снимката на задната корица и внезапно си спомних деня, в който я направиха. Не мога да кажа защо. Просто се появи. И си спомних, че съм била бременна.

Той продължаваше да мълчи.

— Ти знаеше ли за Адам? — попитах.

Доктор Наш отговори бавно, предпазливо.

— Знаех. От медицинския ти картон. Бил е на няколко годинки, когато си загубила паметта си. — Той направи пауза, преди да продължи: — Говорили сме за него.

Изтръпнах. Потреперих, въпреки че в колата беше топло. Наясно бях, че е възможно, дори много вероятно да съм си спомняла Адам и преди, но тази неопровержима истина — че съм преживявала всичко това и по-рано и следователно този няма да е последният път — ме разтърси.

Той трябва да бе усетил изненадата ми.

— Преди няколко седмици — обясни той. — Разказа ми за дете, което си видяла на улицата. Момченце. Отначало си била зашеметена от чувството, че го познаваш, но в един момент то се е изгубило. Но ето че пак се появило, щяло да дойде в твоята къща и кой знае защо, си решила, че си негова майка. Споделила си това с Бен, а той ти разказал за Адам. По-късно същия ден чух цялата история от теб.

Нямах никакъв спомен. Трябваше да си повторя, че не говори за някаква непозната, а за мен.