Стивън Уотсън - Преди да заспя

Застанах пред огледалото. Да, казах си, ще разбере какъв смисъл съм вложила. Заех се да проучвам тялото си — с очи и с ръце. Прокарах пръсти по кожата и извивките, все едно го виждах за пръв път, като подарък. Реален обект, който тепърва предстоеше да опозная.

Съзнавам, че доктор Наш не е флиртувал с мен, но в онзи кратък миг на заблуда в тази посока не се бях чувствала стара. Бях се почувствала изпълнена с живот.

Не знам колко дълго съм се взирала в отражението си. За мен времето е разтегливо понятие, което не оставя следа. Години са се изнизали, без да усетя. Минутите не съществуват. Единствено когато чуя часовникът долу да бие, за да оповести поредния час, се сещам, че времето тече. Отново погледнах тялото си, наедрелите бедра, уплътнената талия, тъмните косми по краката ми, под мишниците. В банята открих самобръсначка, насапунисах краката си и прокарах студеното острие по кожата. Сигурно и преди съм го правила, казах си, безброй пъти, и все пак ми се стори странно, малко смешно дори. Порязах се на прасеца — след леката болка бликна малка струйка кръв, която се стече надолу. Посегнах да я избърша с пръст, но я размазах и поднесох ръката си към устните. Вкус на сапун и топъл метал. Оставих я да тече по гладката кожа, после я избърсах със салфетка.

Върнах се в спалнята, обух си чорапи, облякох тясна черна рокля. От кутията на тоалетката избрах златно колие и подходящи обеци. Седнах на столчето, гримирах се, накъдрих косата си, напръсках я с лак. Сложих си парфюм на китките и зад ушите. И през цялото това време протичаше спомен. Видях се как вдигам надиплените чорапи, закопчавам жартиерите, после сутиена; във видението бях различна, намирах се в друга стая. Свиреше музика, но съвсем тихо, чувах далечни гласове, отварящи се и затварящи се врати, шум от движението по улицата. Чувствах се спокойна и щастлива. Обърнах се към огледалото, взрях се в лицето си на светлината на свещта. Добре изглеждаш, казах си. Много добре дори.

Споменът бе все още неуловим. Мяркаше се съвсем за кратко — зървах отделни детайли, откъслечни образи, фрагменти, наситени с очакване, но не можех да го видя ясно, да го проследя. Бутилка шампанско на нощно шкафче. Две чаши. Букет цветя на леглото, картичка. Видях се в хотелска стая, сама, в очакване на мъжа, когото обичам. На вратата се почука, видях как се изправям, тръгвам да отворя, но образът изчезна, все едно гледах телевизия и сигналът внезапно бе прекъснат. Вдигнах очи и се озовах у дома. Жената в огледалото ми бе непозната — а гримът и лакът по косата подсилваха недоумението ми сигурно повече от обичайното, — но все пак се чувствах готова. За какво, не можех да кажа. Слязох долу да чакам съпруга ми — мъжа, за когото се бях омъжила и когото бях обичала.

Когото обичаш, напомних си. Мъжът, когото обичаш.

Чух ключа да се превърта, вратата се отвори, подметки застъргаха в изтривалката. Изсвирване ли чух? Или това бе звукът от собственото ми затруднено дишане?

— Кристин? Кристин, добре ли си?

— Да — отвърнах аз. — Тук съм.

Покашляне, прошумолява анорак, който увисва на закачалката, тропва куфарче, оставено на пода.

— Всичко наред ли е? Днес ти звънях, но ти не вдигна. Оставих ти съобщение.

Стълбите проскърцаха. Сепнах се, защото помислих, че ще се качи направо до банята или кабинета си, без да влезе първо при мен, и се почувствах глупаво, направо нелепо издокарана в тези чужди дрехи, в очакване на съпруга ми, за когото бях омъжена от кой знае колко години. Прииска ми се да захвърля тази рокля, да изстържа грима от лицето си, да стана отново истинската аз, но после чух сумтене, едната обувка падна на земята, после другата и аз реших, че е седнал под закачалката да си обуе пантофите. Стълбите отново проскърцаха и той влезе при мен.

— Скъпа…

Не можа да продължи. Очите му опипаха лицето, тялото ми, после срещнаха моите. Не можех да отгатна мислите му.

— Боже… Изглеждаш… — Той поклати глава.

— Намерих тези дрехи в гардероба… — опитах се да обясня. — И реших да облека нещо по-различно. Петък е. Навечерието на уикенда.

— Да — каза той, все още на вратата. — Да, но…

— Искаш ли да излезем?

Изправих се и сама отидох при него.

— Целуни ме — казах аз и макар да не бях го планирала, това ми се стори подходяща реакция, затова обвих ръце около врата му. Той миришеше на сапун, на пот, на работа. И на нещо сладко, като цветни моливи. Мярна се спомен — Адам рисува, проснат на килима, — но бързо изчезна. — Целуни ме — повторих.