Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Но оттогава не си ми говорил за него?

— Не съм — въздъхна той.

— Защо? Не проумявам.

— Кристин, трябва да разбереш, че не съм в състояние преди началото на всеки сеанс да ти изреждам всичко, което знам, а за теб е неизвестно. В този конкретен случай сметнах, че по-скоро ще ти навреди.

— Как така ще ми навреди?

— Давах си сметка колко ще се разстроиш, ако разбереш, че си имала дете, което си забравила. Бен също щеше да се разстрои.

Замълчах. Влизахме в подземен паркинг. Меката светлина на деня изчезна, замени я студеното сияние на флуоресцентни лампи, добави се миризма на бензин и бетон. Какво ли още премълчаваше доктор Наш с неговите етични задръжки, какви ли други бомби с часовников механизъм носех в главата си, готови да експлодират.

— Други нямаме ли? — попитах.

— Не. Адам е бил единственото ви дете.

Минало време. Следователно и той знаеше, че е мъртъв, Не исках да питам, но бях длъжна да задам следващия въпрос.

Заставих се да го формулирам.

— Знаеш ли, че е бил убит?

Той спря колата и изключи двигателя. На паркинга беше тихо, полумрачно, само в близост до лампите се мяркаха светли петна. Не се чуваше нищо, освен затръшването на врати, буботенето на асансьор. Внезапно реших, че все пак има надежда. Може би грешката беше в мен. И Адам бе жив. Съзнанието ми се озари от тази идея. Още щом прочетох дневника сутринта, бях почувствала съществуването на сина ми като реалност, но не и смъртта му. Бях се опитала да си я представя или да си спомня усещането, когато съм научила за нея, но не успях. Нещо не беше наред. Нали мъката щеше да ме смаже? Всеки ден би бил изпълнен с нестихваща болка и копнеж, със съзнанието, че част от мен е умряла и аз никога няма да бъда отново същата. Любовта към сина ми би била достатъчно силна, за да помня загубата. Ако наистина бе мъртъв, скръбта би била по-силна от амнезията.

Стигнах до заключението, че не вярвам на съпруга си. Не вярвах, че синът ми е мъртъв. Щастието ми се стори достижимо, трябваше само да… Но ето че доктор Наш проговори.

— Да — каза той. — Знам.

Вълнението ми се сломи и се превърна в опустошително чувство, много по-силно от разочарование. Зашеметяващо и пронизващо от болка.

— Как… — Само това успях да изрека.

Той повтори историята, която бях чула от Бен. Адам войник. Мина на пътя. Слушах, решена да намеря сили да не заплача. Когато свърши, дълго мълча, после сложи ръка върху моята и заговори отново:

— Кристин, безкрайно съжалявам.

Не знаех какво да отвърна. Погледнах го. Беше се наклонил към мен. Погледнах надолу, към ръката, покрила моята, със зарастващи тънки рани от одраскване. Представих си го в дома му, часове след като сме се разделили. Как си играе с котка или може би с малко кученце. Фрагмент от нормален живот.

— Съпругът ми не ми говори за Адам — казах аз. — Прибрал е всички негови снимки в метална кутия, която държи заключена някъде. — Доктор Наш мълчеше. — Защо ги крие от мен?

Той погледна напред през стъклото. На отсрещната стена със спрей бе изписана грозна мръсна дума.

— Нека аз ти задам същия въпрос. Защо смяташ, че постъпва по този начин?

Замислих се. Изброих наум всички възможни причини. За да ме държи под контрол. За да има власт над мен. За да ми отнеме единственото, което би ме накарало да се чувствам пълноценна. Всъщност не допуснах нито един от тези варианти. Остана ми тривиалният факт.

— Така му е по-лесно, предполагам. Да не го споменава, ако сама не си спомня.

— Защо така да му е по-лесно?

— Може би защото се разстройвам и рухвам. Трябва да е било ужасно тежко да ми казва всеки ден, че не само съм имала син, но и че е загинал. И то по такъв чудовищен начин.

— Дали има и други причини?

Помълчах и това ми помогна да вникна във въпроса.

— Сигурно и на него му е трудно. Бил е баща на Адам и…

Представих си как се бори с мъката си, а също и с моята.

— Знам колко ти е трудно, Кристин. Но се опитай да запомниш, че и на Бен не му е леко. В известен смисъл за него е дори по-тежко. Той много те обича, предполагам, и…

— И все пак аз дори не помня, че съществува.

— Вярно.

— Някога сигурно съм го обичала — въздъхнах аз. — В края на краищата съм се омъжила за него.

Той чакаше да продължа. Насочих мисълта си към непознатия, до когото се бях събудила сутринта, към снимките от съвместния ни живот, към съня — който можеше и да е спомен, — споходил ме посред нощ. Спомних си Адам, Алфи… и онова, което без малко щях да извърша. Обзе ме паника. Почувствах се като в капан, сякаш за мен нямаше изход. Умът ми се залута ту в една, ту в друга посока, търсейки изход, освобождение.