Стивън Уотсън - Преди да заспя

Бен, казах си. Мога да се опра на Бен. Той е толкова силен.

— Ама че бъркотия — казах на глас. — Направо ме разбива.

Доктор Наш отново се обърна с лице към мен.

— Много ми се иска по някакъв начин да облекча състоянието ти.

Изглеждаше напълно искрен, сякаш бе готов на всичко, за да ми помогне. В очите му имаше нежност, също и в допира на ръката му върху моята. И ето че в сумрака в подземния паркинг се улових как се питам какво ли ще се случи, ако сложа другата си ръка върху неговата или приближа лице, както го гледам в очите. Щеше ли той да направи следващото движение? Щеше ли да се опита да ме целуне? Аз щях ли да позволя това да се случи?

Или пък щях да му се сторя смешна, а ситуацията — нелепа. Сутринта може и да съм се събудила с убеждението, че съм двайсетгодишно момиче, но истината е съвсем друга. Скоро ще стана на петдесет. Разликата помежду ни е близо едно поколение. Затова просто продължих да го гледам. Той седеше напълно неподвижно. Изглеждаше силен. Достатъчно силен, за да ми помогне. Да ме преведе през този ад.

Отворих уста да заговоря, без да знам какво ще излезе, но ме прекъсна тихата мелодия на телефон. Доктор Наш само отдръпна ръката си и аз се досетих, че телефонът трябва да е моят.

Изрових го от чантата си. Бен, пишеше на екранчето. Моят съпруг. Разбрах колко несправедлива съм била. Той също скърбеше. И трябваше да живее с тази скръб всеки ден, без да може да поговори с мен, без да може да потърси подкрепа от жена си.

И единственият му мотив бе любовта.

А какво правех аз? Седях в този подземен паркинг в колата на някакъв мъж, за чието съществуване той изобщо не подозираше. Спомних си снимките, които сутринта бях видяла в албума. Аз и Бен, отново и отново. Усмихнати. Щастливи. Влюбени. Ако ги погледнех сега, щях да виждам единствено лицето, което отсъстваше. Адам. И все пак на тези снимки ние се гледаме един друг, сякаш никой друг на света не съществува.

Били сме влюбени; това бе очевидно.

— После ще му се обадя — казах аз.

Доктор Наш кимна. Пъхнах телефона в чантата си. Ще му кажа довечера, реших мислено. За дневника. За доктор Наш. За всичко.

Доктор Наш се покашля.

— Да вървим в кабинета ми. Готова ли си да започнем?

— Разбира се — отвърнах, без да го поглеждам.

Започнах да пиша това в колата на доктор Наш, по пътя за вкъщи. Много от думите са нечетливи, приличат на драсканици. Доктор Наш мълчеше, докато пишех, но забелязвах, че ме поглежда, когато вдигах глава да намеря по-точна дума или фраза. Когато спря колата и оставаше само да се сбогувахме, той неочаквано каза:

— Изненадан съм, че пожела да пишеш тук. Изглеждаше толкова съсредоточена. Предполагам, държиш на всеки детайл.

Разбирах какво се крие зад тази формулировка. Искаше да каже, че пиша като в транс. От отчаяние. Защото каквото остане незаписано, ще ми се изплъзне.

Имаше право. Относно решимостта. Щом се прибрах, довърших започнатото още на масата в трапезарията, после затворих тетрадката и я отнесох в скривалището. Бавно започнах да се събличам. Бен ми беше оставил съобщение на телефона. „Предлагам да излезем. На вечеря. Петък е…“

Събух морскосиния ленен панталон, който бях избрала от дрехите в гардероба сутринта. Съблякох бледосинята блуза, която бях решила, че най-добре си отива. В главата ми пак се гонеха безброй мисли, пак бях объркана. Бях дала на доктор Наш дневника по време на сеанса — той ме беше помолил да го взема с мен и аз се бях съгласила. Пиех кафе, докато той четеше. „Чудесно! — беше ме похвалил, когато свърши. — Наистина заслужаваш поздравления. Извикала си много спомени, Кристин. Много от преживяното ти се възвръща. Няма причина процесът да спре. Сигурно се чувстваш обнадеждена…“ Това последното не беше съвсем вярно. Не се чувствах обнадеждена, а объркана. Бях ли флиртувала с него, или по-скоро той с мен? Ръката му се бе задържала върху моята, но аз го бях допуснала, до самия край. После ми бе върнал дневника с думите „Трябва да продължиш“. И аз му бях обещала.

Сега исках сама себе си да убедя, че не съм направила нищо лошо. Но все още се чувствах гузна. Защото ми бе станало приятно. Да бъда обект на внимание, да усещам връзката помежду ни. В някакъв миг, при цялото напрежение, бе пробил един светъл лъч. Бях се почувствала привлекателна. Желана.

Издърпах чекмеджето с бельото ми. В дъното открих комплект черни сатенени бикини и сутиен. Сложих си ги — тези дрехи, които трябва да са мои, макар да нямам такова усещане, — но през цялото време мислех само за скрития в гардероба дневник. Какво ще си помисли Бен, ако го намери? Ами ако го прочете? Ще вникне ли в думите?