Стивън Уотсън - Преди да заспя

Ръцете му обгърнаха талията ми.

Устните ни се срещнаха. Отначало се докоснаха леко. Целувка като за лека нощ или довиждане, целувка като за пред хора, целувка, с която посрещаш майка си. Не дръпнах ръцете си и той ме целуна отново. Пак по същия начин.

— Целуни ме, Бен. Истински.

— Бен — попитах по-късно, — ние щастливи ли сме?

— Седяхме в ресторант, в който сме идвали и преди, както отбеляза той, макар че аз, естествено, изобщо не го помнех. Снимки в рамки украсяваха стените. Предположих, че са изгряващи знаменитости. В дъното имаше пещ, която очакваше тарелките пица с отворена уста. Аз побутвах парчетата пъпеш в чинията пред мен. Не помнех да съм го поръчвала.

— Искам да кажа… От колко време сме женени?

— Чакай да пресметна. От двайсет и две години.

Прозвуча като някакъв невъзможно дълъг срок. Припомних си видението от следобеда, докато се приготвях. Цветя в хотелска стая. Него съм очаквала, няма кой друг.

— Щастливи ли сме?

Той остави вилицата си и отпи глътка от червеното вино, което бе поръчал. Влезе цяло семейство и зае масата до нашата. Възрастни родители, двайсетинагодишна дъщеря.

— Обичаме се, ако това имаш предвид. За себе си съм напълно сигурен.

Ето че ми подаде репликата, която предполагаше уверението, че и аз го обичам. Мъжете винаги изричат подобни думи като твърдение, но зад тях се крие въпрос.

Какво можех да кажа всъщност? За мен той е непознат. Любовта не разцъфва в разстояние на двайсет и четири часа, колкото и да ми се е искало някога да вярвам, че е така.

— Наясно съм, че ти не ме обичаш — неочаквано заяви той. Погледнах го шокирана. — Не се тревожи. Разбирам как се чувстваш. Нали съм до теб. Ти не си спомняш, но някога бяхме влюбени. Безумно, всеотдайно. Като в приказките, нали се сещаш? Същински Ромео и Жулиета, както се казва. — Понечи да се засмее, но ситуацията стана още по-неловка. — Аз те обичах и ти ме обичаше. Бяхме щастливи, Кристин. Много щастливи.

— Преди злополуката.

Той трепна, като чу думата. Да не би да се издадох? Днес ли ми разказа за шофьора, който ме блъснал и избягал? Не знаех със сигурност, но все пак злополука би било логично попадение за човек в моето състояние. Реших да не се безпокоя.

— Да — тъжно каза той. — Бяхме щастливи.

— А сега?

— Сега ли? Иска ми се да е по-различно, но аз не съм нещастен, Крис. Обичам те. Не бих те заменил с никоя друга.

Ами аз? — запитах се мислено. Аз нещастна ли съм?

Погледнах към съседната маса. Бащата придържаше чифт очила пред присвитите си очи и четеше ламинираното меню. Съпругата му нагласи шапката на дъщерята и свали шала й. Момичето седеше безучастно, зяпаше с празен поглед и увиснала долна устна. Дясната й ръка конвулсивно потреперваше под масата. От брадичката й висеше тънка ивичка слюнка. Бащата ме забеляза и аз побързах да извърна очи към съпруга ми — спипана в тази проява на невъзпитание. Сигурно бяха свикнали с втренчените погледи, които засрамено се отместват.

Въздъхнах.

— Иска ми се да си спомня какво се е случило.

— Какво се е случило ли? — попита той. — Защо?

Опитах се да преброя колко спомени си бях възвърнала. Краткотрайни, преходни. Вече забравени. Потънали.

Но все пак ги бях записала; знаех, че съществуват, защото разполагах със следа от присъствието им. Просто бяха изгубени.

Не се съмнявах, че има ключ, спомен, който ще разкрие всички останали.

— Мисля си, че ако съумея да си спомня злополуката, може би ще си спомня и други неща. Не всичко може би, но достатъчно. Сватбата ни например, сватбеното пътешествие. Дори него не помня, представяш ли си?

Отпих от чашата си. За да спра името, което без малко не ми се изплъзна: Адам.

— Дори само да помня коя съм, когато се събудя, би било чудесно.

Бен преплете пръсти, подпря брадичка на двойния юмрук.

— Според лекарите няма такава вероятност.

— Но и те няма как да са сигурни, нали? Може да грешат.

— Съмнявам се.

Оставих чашата на масата. Всъщност той грешеше. Смяташе, че всичко е заличено и миналото ми е безвъзвратно изгубено. Може би в този момент трябваше да му кажа за виденията, макар и редки, за доктор Наш, за дневника. За всичко.

— Но понякога аз си припомням разни неща. — На лицето му се изписа изненада. — Явяват ми се за кратко.

— Сериозно? — Бен отпусна ръце. — Какви неща?

— Най-различни. Повечето съвсем незначителни. Странни усещания. Видения. Приличат на сънища, но са твърде реални, за да са плод на въображението ми. — Този път той не каза нищо. — Това трябва да са спомени.