Стивън Уотсън - Преди да заспя

Нима бе възможно — наред с написания от мен роман и моя син — Бен да ме е излъгал и за причината да изпадна в амнезия?

Нямаше как да знам. Можех единствено още по-силно да се разридая, да го отблъсна и после да чакам. Да чакам да заспи, за да се измъкна от леглото и да запиша всичко.

Събота, 2:07 ч.

Не мога да спя. Бен се върна в спалнята, а аз пиша в кухнята. Мисли си, че ще изпия горещото какао, което ми направи току-що, и после ще отида при него.

И това ще стане, но не преди да свърша с писането.

Къщата е тиха и тъмна, но в началото на вечерта изглеждаше някак жива. Наелектризирана. Бях се пъхнала в леглото, след като описах видението, изплувало, докато правехме любов, но безпокойството не ме напускаше. Чувах тиктакането на часовника долу, отброяването на часовете. Тихото похъркване на Бен. Усещах как завивката притиска гърдите ми, виждах само светещия дисплей на часовника на нощното ми шкафче. Легнах по гръб и затворих очи. Успявах да извикам само своя образ, с ръцете, които ме душат. Чувах единствено собствения си глас. Ще умра.

Дневникът не ми излиза от ума. Дали ще има полза, ако продължа да пиша? Или да го прочета отново? Ще мога ли да го измъкна от скривалището, без да събудя Бен?

Едва-едва различавах тялото му в тъмнината. Лъжеш ме, казах без глас. Защото това е самата истина. Лъже ме за романа ми, за Адам. А сега съм убедена, че ме лъже и за това как съм се озовала тук, в този капан.

Прииска ми се да го разтърся. Да изкрещя: Защо? Защо ми повтаряш, че ме е блъснала кола на заледена улица? Питам се от какво ли ме предпазва. И колко ли по-страшна е истината.

Какво друго има, което не знам?

От дневника мисълта ми се прехвърли върху металната кутия, в която е сложил снимките на Адам. Може би там ще намеря някои отговори. Може би ще открия истината.

Реших да стана. Внимателно отметнах завивката, за да не го събудя. Грабнах дневника и излязох боса на площадката. Къщата изглеждаше различна, обляна в синьото лунно сияние. Неподвижно застинала.

Придърпах вратата на спалнята, дървото леко простърга по килима, щракна езичето на бравата. Още преди да сляза, набързо прегледах написаното. Прочетох версията на Бен как ме е блъснала кола. Прочетох как отрича да съм написала роман. Прочетох за сина ни.

Трябваше да видя негова снимка. Но къде да потърся? „Държа ги горе — беше ми казал той. — На сигурно място.“ Само това знаех. Защото го бях записала. Но къде точно? В стаята за гости? В кабинета? Как да тръгна да търся нещо, което дори не знам как изглежда?

Влязох в кабинета и затворих вратата. Луната светеше през прозореца и огряваше стаята в меко сивкаво сияние. Не посмях да запаля лампата, не исках да рискувам Бен да ме завари как ровя. Щеше да ме попита какво търся, а аз не разполагах с никакво извинение. И щяха да последват купища въпроси.

Сива метална кутия, така бях записала. Най-напред погледнах на бюрото. Компютър с удивително плосък екран, химикалки и моливи в чаша, листове, подредени на спретнати купчинки, керамично преспапие във формата на водно конче. Над бюрото върху подложка с кабарчета беше закован работен календар, нашарен с цветни стикери, кръгчета и звезди. Под бюрото имаше кожена чанта с дръжка за през рамо и кошче за боклук — и двете празни, — а отстрани стоеше шкаф за документи.

Издърпах най-горното чекмедже — бавно, за да не вдигам шум. Беше пълно с документи в отделни папки с надписи „Къща“, „Работа“, „Финанси“. Придърпах ги и отзад намерих пластмасов флакон с хапчета, но названието не ми говореше нищо. Второто чекмедже беше пълно с канцеларски принадлежности — кутийки, кубчета листчета, писалки. Затворих и него и коленичих да погледна в най-долното.

Одеяло — или хавлиена кърпа — трудно беше да отгатна на бледата светлина. Повдигнах единия край и отдолу напипах студена метална повърхност — кутия, но много по-голяма, отколкото си я представях, която изпълваше почти цялото чекмедже. Прихванах я с две ръце — оказа се по-тежка, отколкото очаквах — и без малко не я изпуснах, преди да я сложа на пода.

Ето я пред мен. За миг се поколебах. Какво исках всъщност? Имах ли изобщо смелост да я отворя? Какви ли нови удари щеше да ми нанесе? Също като паметта ми може би и тук се криеха истини, непостижими дори за въображението ми. Неописуеми сънища и умопомрачителни ужаси. Ето от това се страхувах. И все пак, казах си, с други истини не разполагам. Те са моето минало. Моята човешка същност. Без тях съм нищо. Нищо повече от животно.