Стивън Уотсън - Преди да заспя

Очаквах да прояви интерес, да ме засипе с въпроси, да настоява да му опиша всичко, да му разкажа откъде знам, че са именно спомени.

Той обаче мълчеше. И ме гледаше все така тъжно. Неволно сама се насочих към записаното в дневника и по-точно онзи спомен как ми предлага вино в кухнята на първия ни дом.

— Веднъж видях теб. На много по-млади години…

— Какво правех?

— Нищо особено. Просто стоеше в кухнята. — Сетих се за момичето, майката и бащата на близката маса. Сниших глас до шепот. — Целуна ме.

Бен най-сетне се усмихна.

— Щом е изплувал един спомен, може би съм в състояние да си възвърна и много други…

Той се пресегна през масата и хвана ръката ми.

— Въпросът е, че утре този спомен ще си е отишъл. Това е проблемът. Нямаш основа, върху която да стъпиш.

Въздъхнах. Имаше право: не мога до края на живота си да записвам всичко, което ми се случва, не и ако трябва всеки ден да прочитам дневника от самото начало.

На масата до нас момичето несръчно поднесе лъжица гъста италианска супа към устата си и накапа кърпата, която майка й бе пъхнала във врата й като лигавник. Можех да си представя живота им: колко тежко е бремето на постоянните грижи, от което са очаквали да се освободят още преди години.

Ние сме същите, помислих си. И аз имах нужда някой да ме храни с лъжица. И също като тези двама възрастни, обичта на Бен никога нямаше да получи ответ.

И все пак може би не бяхме съвсем като тях. Може би за нас все още имаше надежда.

— Ти искаш ли състоянието ми да се подобри?

Той отново изглеждаше изненадан.

— Кристин, моля те…

— Защо да не отида да ме прегледат? Да потърсим някой лекар?

— Опитвали сме…

— Защо да не опитаме отново? Нали науката напредва. Ами ако е открито ново лечение, за което дори не знаем?

Той стисна ръката ми.

— Кристин, вариантите са изчерпани. Повярвай ми. Опитахме всичко.

— Добре де. Разкажи ми.

— Крис, моля те. Недей…

— Кажи ми какво сме опитали! — не се предавах аз.

— Всичко. Абсолютно всичко. Нямаш представа какво беше.

Той седеше като на тръни. Очите му се стрелкаха наляво-надясно, сякаш очакваше удар, но не знаеше от коя посока ще дойде. В този момент можех да отстъпя, но се заинатих.

— Искам да знам, Бен. Разкажи ми какво е било.

Мълчание.

— Говори!

Той вдигна поглед, изпълнен с ужас, и преглътна мъчително. Пламтящо лице, широко отворени очи.

— Ти беше в кома. Всички смятаха, че скоро ще умреш. Но не и аз. Знаех колко си силна, не се съмнявах, че ще се пребориш. И ето че един ден се обадиха от болницата — беше се събудила. Цяло чудо било, така казаха, но аз знаех, че грешат. Ти го беше постигнала сама, Крис. Беше се върнала при мен. Вярно, че замаяна, объркана. Нямаше представа къде се намираш, не помнеше нищо от злополуката, но разпозна мен, после и майка си, макар че не можеше да ни назовеш. Лекарите казваха, че нямало причини за безпокойство, временната загуба на памет била нещо нормално след такава тежка злополука, щяла да отмине. И после…

Той сви рамене, погледна кърпата, която държеше в ръцете си.

— Какво после?

— Състоянието ти започна да се влошава. Един ден изобщо не ме позна. Предположи, че съм лекар. После забрави коя си. Не помнеше името си, нито кога си родена. Нищо. Постепенно разбрахме, че си престанала дори да съхраняваш нови спомени. Правиха ти изследвания, гледаха те на скенер. Всичко. Но без резултат. И заключиха, че злополуката е причинила трайна загуба на паметта. Нямало лечение, нищо не можели да направят.

— И нищо ли не направиха?

— Вдигнаха ръце. Сметнаха, че дори да имаш някакъв шанс, колкото повече време минава, толкова по-малка е вероятността да си върнеш паметта. И ме увериха, че единственото, което мога да направя, е да се грижа за теб. И аз се опитвам да правя това до ден-днешен. — Той взе ръцете ми в своите, погали пръстите ми, размърда венчалната халка на безимения ми пръст.

Наклони се напред и почти допря лице до моето.

— Обичам те — прошепна той, но аз отново не изрекох очаквания отговор и до края на вечерята не си казахме нищо повече. У мен се надигаше враждебност. Гняв. Срещу упоритата непреклонност, с която твърдеше, че никой не е в състояние да ми помогне. И която нямаше как да пробия. Желанието ми да му кажа за дневника и доктор Наш се изпари мигом. И реших поне още известно време да не му разкривам тайните си. Единствено тях чувствах само свои.

Прибрахме се у дома. В банята набързо записах случилото се до този момент, после се съблякох, почистих грима от лицето си. Сложих си халата. Наближаваше краят на още един ден. Скоро щях да заспя и мозъкът ми щеше да се заеме да изтрие всичко. Утре отново предстоеше да започна отначало.