Стивън Уотсън - Преди да заспя

Вече нямах амбиции. Единственото ми желание бе да се чувствам нормално. Да живея като всички останали, да натрупвам някакъв опит, всеки ден да оформя следващия. Искам да порасна постепенно. Да научавам разни неща, да извличам поуки от грешките. Там, в банята, се замислих за старостта. Опитах се да си я представя. Когато прехвърля седемдесет, дори осемдесет, все така ли ще се събуждам с чувството, че животът ми тепърва започва? Дали сутрин ще съм забравила, че костите ми са стари, а ставите сковани и схванати? Умът ми не го побира как ще я карам, когато открия, че животът е зад гърба ми, минало, което си е отишло напразно. Няма да мога да се похваля със своя съкровищница от спомени, нито натрупан опит, нито мъдрост, които да завещая. Как ще се чувствам, когато в огледалото видя отражението на баба ми? Не знам, но сега не мога да си позволя да мисля за това.

Загасих лампата и влязох в спалнята. Бен седеше в леглото и ме гледаше. Нищо не казах, но легнах до него. Усетих, че е гол под завивката.

— Обичам те, Кристин — каза той и започна да ме целува по шията, по бузите, по устните. Горещ дъх с мирис на чесън. Не исках да ме целува, но не го отблъснах. Сама съм си виновна, казах си. Сама го предизвиках с тъпата рокля, грима и парфюма, с настояването да ме целуне, преди да излезем.

Обърнах се към него и въпреки липсата на желание отвърнах на целувката му. Опитах се да си представя нас двамата в къщата, която току-що сме си купили, как разкъсваме дрехите си по стълбите към спалнята и оставяме вечерята недокосната. Тогава сигурно съм го обичала, казах си — защо иначе ще се омъжвам за него? — следователно няма причина да не го обичам и досега. Напомних си, че това, което вършех в момента, е важно, то изразява любов, а и благодарност… и когато ръката му се плъзна нагоре, към гърдата ми, аз не го спрях. Нормално е, казах си, напълно естествено. Не го спрях и когато пъхна пръсти между краката ми… и започнах тихо да стена, но много, много по-късно осъзнах, че то не е било заради усещанията, които целеше да предизвика. То нямаше нищо общо с удоволствието, това беше страх, неистов страх от онова, което бях видяла, когато затворих очи.

Намирам се в хотелска стая. Същата, която бях зърнала, когато се приготвях за вечерта. Сега виждам свещите, шампанското, цветята. На вратата се чука, аз оставям чашата, от която току-що съм отпила, и тръгвам да отворя. Обзета съм от нетърпение, въздухът е наситен с очакване. Страстта помежду ни не е изчезнала. Посягам, хващам студената метална дръжка на бравата. Поемам си дълбоко дъх. Най-сетне всичко ще бъде както трябва.

И после черна дупка. Празно петно. Вратата се отваря, люшва се към мен, но аз не виждам кой стои зад нея. Там, в леглото с моя съпруг, паниката ме връхлетя изневиделица.

— Бен! — извиках, но той не спря, сякаш дори не ме чу. — Бен! — Затворих очи, притиснах се в него. И стремителната спирала ме запрати обратно в миналото.

Той е в стаята. Някъде зад гърба ми. Как смее?! Обръщам се, но нищо не виждам. Болка, която ме обезсилва. Натиск върху гърлото ми. Не мога да дишам. Това не е моят съпруг, не е Бен, но неумолимите ръце не ме пускат, затискаме стена от плът. Опитвам се да си поема въздух, но не мога. Моето треперещо смазано тяло се превръща в пепел и въздух. Вода в дробовете ми. Отварям очи и не виждам друго, освен алена пелена. Ще умра тук, в тази хотелска стая. Мили боже, мисля си, не съм искала това. Никога. Някой трябва да ми помогне. Някой трябва да дойде. Допуснала съм ужасна грешка, да, но не заслужавам това наказание. Не заслужавам да умра.

Усещам, че изчезвам. Искам да видя Адам. Да видя съпруга си. Но тях ги няма. Няма никой, сама съм с този мъж, който ме души.

Потъвам все по-надълбоко. Към чернотата. Не бива да заспивам. Не бива. Не.

Споменът се прекъсна внезапно, остана ужасяваща бездънна празнота. Рязко отворих очи. Намирах се отново у дома, в леглото, с моя съпруг, който проникна в мен.

— Бен! — извиках, но твърде късно.

С накъсани сподавени хрипове той еякулира. Притиснах се силно в него и след миг той ме целуна и отново ми каза, че ме обича, и после:

— Крис, ти плачеш…

Продължавах да ридая неудържимо.

— Какво има? — попита той. — Да не те нараних?

Какво можех да му кажа? Самата аз не разбирах какво съм видяла. Нима споменът, който преследвах — онзи, за който бях сигурна, че ще отключи всички останали, — щеше да се окаже погрешният? Възможно ли бе злополуката с колата, която ми описваше, изобщо да не се е случвала? Умът ми се опита да разтълкува видението. Хотелска стая, пълна с цветя. Шампанско и свещи. Непознат, който стяга ръце около гърлото ми.