Стивън Уотсън - Преди да заспя

Поех си дълбоко въздух, затворих очи и понечих да вдигна капака.

Той помръдна съвсем леко. Опитах отново, защото предположих, че просто заяжда, после и трети път, преди да осъзная: кутията беше заключена. Бен я беше заключил.

Постарах се да запазя спокойствие, но неволно ме заля гняв. Как смееше да заключи тази кутия със спомени? От къде на къде ще ми отнема онова, което по право беше мое.

Ключът трябва да е някъде тук, казах си. Погледнах в чекмеджето. Разгънах кърпата и я разтърсих. Изправих се, съборих чашата с химикалките на бюрото, погледнах и там. Нищо.

В отчаяние претърсих и другите чекмеджета. Не открих никакъв ключ и осъзнах, че може да е навсякъде в къщата. Наведох се и коленичих на пода.

До слуха ми достигна звук. Проскърцване. Толкова тихо, сякаш предизвикано от моето тяло. Ето пак. Дишане. Или въздишка.

Глас. Гласът на Бен.

— Кристин? — И после по-силно. — Кристин?

Ами сега? Намирах се в кабинета му, пред металната кутия, за която той смяташе, че нямам спомен. Без малко да се поддам на паниката. Отвори се врата, щракна лампата на площадката, под вратата се очерта светла ивица. Бен идваше.

Нямах време за губене. Върнах кутията на място и блъснах чекмеджето — трясък срещу бързина.

— Кристин? — отново ме повика той. Стъпки на площадката. — Кристин, мила? Аз съм. Бен.

Напъхах химикалките и моливите обратно в чашата на бюрото и се свлякох на пода. Вратата бавно се отвори.

Не знаех какво ще последва, докато не се случи. Реагирах интуитивно, по някакъв дълбоко погребан инстинкт.

— Помощ! — промълвих, щом той се появи.

Силуетът му се очерта на светлината откъм площадката и за момент наистина усетих ужаса, който се опитвах да изиграя.

— Моля ви! Помогнете ми!

Той запали лампата и се приближи.

— Кристин! Какво има? — Понечи да приклекне до мен.

Рязко се дръпнах, колкото се може по-далеч, докато гърбът ми не опря в стената под прозореца.

— Кой сте вие?

Учудващото е, че вече плачех и се тресях като в истерия. Впих нокти в стената зад мен, сграбчих пердето, все едно се опитвах да се покатеря по него. Бен остана на място, в другия край на стаята. Протегна ръка към мен, сякаш бях опасно диво животно.

— Това съм аз. Твоят съпруг.

— Какъв съпруг? Какво става с мен?

— Имаш амнезия — обясни той. — Женени сме от години.

И после, докато ми приготвяше горещото какао, което все още е пред мен, аз го оставих да ми разкаже всичко, от самото начало. Всичко, което вече ми бе известно.

Неделя, 18 ноември

Това се случи в малките часове в събота. Тоест в петък през нощта. Днес е неделя. Някъде около обяд. Пропуснала съм да опиша цял един ден. Двайсет и четири часа са изгубени. Двайсет и четири часа, през които съм се доверявала на всяка дума от устата на Бен. Вярвала съм, че никога не съм писала, никога не съм имала син. Вярвала съм, че злополука ми е отнела миналото.

А може би за разлика от днес доктор Наш не се е обадил и аз не съм знаела за този дневник. Или се е обадил, а аз съм решила да не го отварям. Побиват ме студени тръпки. Какво ли би станало, ако някой ден той реши да престане изобщо да ми се обажда. Никога не бих го открила, не бих го прочела, никога не бих узнала за съществуването му. И нямаше да знам нищо за миналото си.

Би било немислимо. Мога да го кажа с пълна увереност. Съпругът ми поддържа една версия за загубата на паметта ми, моят лекар — друга. За истината мога да разчитам единствено на този дневник.

Сама съм го написала. Трябва да помня това. Сама.

Мислено се връщам към сутринта. Спомням си, че лъчите на слънцето внезапно ме събудиха. Рязко отворих очи и непознатата обстановка ме обърка. Не успявах да си спомня конкретни факти, но имах чувството за наситена със събития дълга история, която не се простираше само няколко кратки години назад. Макар и смътно, отгатвах, че в историята има дете, което бях родила аз. В мига на полусъзнание, преди да се събудя напълно, бях уверена, че съм майка. Съществуваше и друго тяло, освен моето, което трябваше да храня и закрилям.

Обърнах се, сепната от допира на друго тяло в леглото, нечия ръка, преметната през кръста ми. Не усетих паника, а по-скоро сигурност. Щастие. Разсъних се и ето че образите и възприятията започнаха да прерастват в реалности и спомени. Първо ми се яви моето момченце, видях как го викам по име — Адам — и то се затича към мен. После си спомних съпруга ми. Неговото име. И дълбоката си любов към него. Усмихнах се едва-едва.