Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Не е важно — тихо каза той, после добави нещо, което не чух.

— Доктор Наш? Вярно ли е, че ме е блъснала кола?

— В момента не мога да говоря — каза той и нещо ме жегна. Гняв или паника.

— Моля те! — изхриптях.

Кратко мълчание, после отново чух гласа му. По-силен, авторитетен.

— Естествено. Разбирам. Продължавай в тази посока. Ще ти се обадя утре. На този номер, нали?

Облекчение. И нещо друго, неподозирано. Неподдаващо се на определение. Щастие? Доволство?

Не, имаше и нещо повече. Отчасти тревожно опасение, отчасти увереност, примесени с вълнението от предстоящо удоволствие. Оттогава е изминал близо час, но аз все още го усещам и сега вече знам какво е било. Никога преди не съм го долавяла. Очакване.

Какво съм очаквала? Да получа отговор на въпроса си, потвърждение, че спомените ми бавно се процеждат, че лечението дава резултат? Или е нещо повече?

Припомням си как трябва да съм се чувствала, когато ме докосна на паркинга. Какво ме е накарало да пренебрегна обаждането на съпруга ми. Може би истината е далеч по-проста.

— Да — бях отвърнала, когато той обеща да се обади. — Да. Моля те.

Само че връзката бе прекъсната преди последните ми думи. Спомних си женския глас и се досетих, че са били в леглото.

Отхвърлям тази мисъл. Тръгна ли да я разнищвам, ще полудея.

Понеделник, 19 ноември

Кафенето беше претъпкано. Заведение от някаква верига. Всичко беше зелено, кафяво и подлежащо на рециклиране — според постерите по стените, — в максимална степен щадящо околната среда. Отпих глътка кафе от огромна картонена чаша, докато доктор Наш се настаняваше срещу мен.

За пръв път имах възможност хубаво да го огледам; или поне за пръв път през този ден, което за мен е едно и също. Беше се обадил скоро след като разтребих таблата от закуската си, а около час по-късно бе дошъл; бях прочела почти целия дневник и по пътя гледах право напред, през стъклото на колата. Чувствах се объркана. Отчаяно объркана. Сутринта, когато се събудих, бях наясно, че съм зряла жена и майка, макар да не бях сигурна дали знам и малкото си име. Макар да не подозирах, че съм на средна възраст и синът ми е мъртъв. Денят до този момент бе преминал в лутане и сблъсъци с шокиращи разкрития — огледалото в банята, албума със снимки и по-късно дневника, а кулминацията настъпи с убеждението, че не вярвам на съпруга си. Не бях пожелала да задълбавам в други посоки.

Сега обаче се убедих, че външността на доктор Наш е различна от очакванията ми. Струваше ми се по-млад и макар да бях записала, че е излишно да се притеснява от напълняване, това съвсем не означаваше, че е кльощав, както бях предположила. Той внушаваше солидност, подчертана от огромното яке, което носеше, а изпод ръкавите се показваха доста космати ръце.

— Как се чувстваш днес? — попита той.

Свих рамене.

— Не мога да кажа със сигурност. Объркана, предполагам.

— Продължавай — кимна той.

Бутнах бисквитата, която доктор Наш ми бе взел въпреки отказа ми.

— Когато се събудих, бях наясно, че не съм тийнейджърка. Не знаех, че съм омъжена, но не бях особено изненадана, че в леглото до мен има мъж.

— Това е хубаво, макар че…

— Но за вчера — прекъснах го аз — съм записала, че още преди да се разсъня, съм знаела, че съм омъжена.

— Значи продължаваш да водиш дневника. Носиш ли го?

Бях го взела, беше в чантата ми. Но се бях натъкнала на неща, които не исках нито той, нито някой друг да прочете. Лични неща. Моята история. Единствената, която имам. Впечатления и усещания, свързани с него, които бях описала.

— Забравих да го взема — излъгах аз. Не можах да отгатна дали се разочарова.

— Добре, няма значение. Разбираемо е да се ядосваш, ако един ден си спомниш нещо, а на следващия ти се струва, че отново си го забравила. И все пак имаш напредък. Най-общо казано, припомняш си повече, отколкото преди време.

Той замълча, отпи от чашата си. Дали твърдението му отговаряше на истината? В началото на дневника е записано, че съм си спомнила детството, родителите ми, купон с най-добрата ми приятелка. Бях видяла себе си и съпруга ми — като съвсем млади, влюбени, също и как работя над роман. А оттогава? Напоследък ми се явява единствено моят мъртъв син и нападението, което ме е осакатило. Все неща, които може би е по-добре да забравя.

— Казваш, че Бен те смущава. Заради начина, по който обяснява причината за твоята амнезия.

Кимнах. Написаното през вчерашния ден ми се бе сторило отдалечено във времето, преразказано сякаш. Едва ли не въображаемо. Злополука с кола. Нападение в хотелска стая. Тези сюжети като че ли не се отнасяха до мен. И все пак нямах избор: трябваше да вярвам, че съм записала истината. Как Бен ме е излъгал относно причината за състоянието ми.