Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Продължавай — насърчи ме доктор Наш.

Разказах му какво съм записала, като започнах с историята на Бен за злополуката и завърших с моя спомен за хотелската стая, но не споменах как сме правили секс, когато изплува видението, нито за романтичните щрихи в него — цветята, свещите, шампанското.

През цялото време го наблюдавах. Той слушаше съсредоточено, кимаше, вметваше по някоя дума, колкото да ме окуражи, дори в един момент се почеса по брадичката и присви очи, макар че изражението му говореше по-скоро за вглъбеност, отколкото за учудване. Всъщност ни най-малко не беше учуден.

— Ти си знаел, нали? — заявих аз, когато свърших. — Всичко това ти е известно.

Той сложи чашата си на масата.

— Не точно. Проблемите с паметта ти не са причинени от злополука с кола, знам го, но не и че Бен твърди така. Знам също, че по всяка вероятност си била в хотел вечерта… вечерта, когато си загубила паметта си. Останалите детайли, които спомена, са нови за мен. Доколкото мога да преценя, ти самата за пръв път си се натъкнала на нещо като спомен по тази линия. Това е добра новина, Кристин.

Добра новина? Да не би да очакваше да се зарадвам?

— Значи е вярно? — попитах. — Не е ли било злополука с кола?

Кратка пауза, последвана от отговор:

— Не, ние не смятаме така.

— Не смятате?

— Някои от нараняванията ти са били сходни с евентуална автомобилна злополука. Но не всички. Определено не.

— А какво е било? Какво се е случило в онази хотелска стая? Какво съм правила там?

— Не знам всички подробности.

— Тогава ми кажи каквото знаеш.

Думите ми бяха заредени с гняв, но беше твърде късно да ги върна назад. Проследих как почиства невидима трохичка от панталона си.

— Сигурна ли си, че искаш да го чуеш?

Той сякаш ми даваше последен шанс. Все още можеш да ме спреш. Можеш да продължиш живота си, без да научиш онова, което ще ти кажа. Така интерпретирах въпроса му.

Само че грешеше. За мен не съществуваше възможност за избор. Без истината бях полужива.

— Да — отвърнах.

Той заговори бавно. С паузи между думите. Започваше едно изречение, след няколко думи подхващаше друго. Разказът сякаш се движеше по спирала, кръжеше около нещо страховито, което бе най-добре да остане неизказано. Нещо зловещо, което драматично се отличаваше от обичайните теми в едно кафене.

Каза ми, че е истина. Била съм нападната. Открили ме да се скитам без посока. Напълно объркана. Без документ за самоличност, без спомен коя съм или какво се е случило. Имала съм рани по главата. Полицията сметнала, че съм била обект на нападение с цел грабеж. Дълго мълча, преди да ми каже, че са ме открили полугола, увита в изцапано с кръв одеяло.

Полазиха ме студени тръпки.

— Кой ме е открил? — попитах.

— Не съм сигурен…

— Бен?

— Не, не е бил той. Някакво семейство, струва ми се. Постарали се да те успокоят. Повикали линейка. Била си приета в болница, естествено. Оперирали те по спешност.

— Но как са разбрали коя съм?

За един кратък ужасяващ миг си помислих, че така и не са установили самоличността ми. Може би всичко — цялата история, дори името си съм получила в деня, когато са ме открили. Дори Адам.

— Не е било трудно — разсея опасенията ми доктор Наш. — В хотела си се регистрирала под собственото си име. А междувременно Бен се свързал с полицията, за да те обяви за изчезнала. Още преди да те открият.

Насочих мисълта си към мъжа, който бе почукал на вратата, онзи, когото бях очаквала.

— Бен не е знаел къде съм?

— Явно не е знаел.

— Нито с кого съм била? Кой ми е причинил това?

— Не. Никой не е бил арестуван. Полицията разполагала с нищожни веществени улики, а и ти не си била в състояние да подпомогнеш разследването.

Въздъхнах. Явно полицията е вдигнала ръце още преди години. За всеки, освен мен — дори и за Бен — това отдавна не беше новина, а стара история. Никога няма да разбера кой ми е причинил това — нито защо. Освен ако сама не си спомня.

— А после? — попитах. — След като са ме приели в болница?

— Изпаднала си в кома. Претърпяла си операция. Била си на косъм, но… си извадила късмет. Оцеляла си. А после станало ясно, че си загубила паметта си. Отначало сметнали, че е само временно. Предвид съчетанието на травмите по главата и аноксията имали основание да допуснат…

— Извинявай — прекъснах го аз. — Какво е… аноксия?

— Ти извинявай — смути се той. — Недостиг на кислород.

Главата ми се замая. Всичко започна да се сгърчва и разкривява, сякаш се смаляваше — или аз се подувах. Чух се да изричам: