Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Недостиг на кислород?

— Да — потвърди той. — Налице били симптоми за спиране на притока на кислород към мозъка. Като при отравяне с въглероден окис или удушаване, макар че нямало други доказателства, които да потвърдят подобни хипотези. Най-вероятното им предположение било удавяне.

Той направи пауза, докато осмисля думите му.

— Спомняш ли си нещо, свързано с удавяне?

Затворих очи. Видях само възглавница и върху нея картичка с думите „Обичам те“. Поклатих глава.

— Постепенно тялото ти започнало да се възстановява, но не и паметта ти. Останала си в болницата две седмици. Отначало в интензивното, после в общото отделение. Когато си укрепнала достатъчно, са те върнали в Лондон.

Върнали са ме. Естествено. Била съм открита в хотел. Явно далеч от дома ми. Попитах точно къде.

— В Брайтън — каза той. — Можеш ли да предположиш защо? Да направиш някаква връзка?

Опитах се да си представя празнични дни, ваканции, но нищо не се получи.

— Не — отвърнах. — Или поне аз не знам.

— Няма нищо. Безброй причини биха обяснили присъствието ти там.

Да, казах си. Но само една от тях включва горящи свещи, купища рози и отсъствието на съпруга ми.

— Разбира се — казах на глас.

Почудих се дали някой от двама ни ще изрече фразата „любовна авантюра“ и как ли се е почувствал Бен, когато е разбрал къде съм била и защо.

И тогава ми просветна. Мотивът на Бен да крие истинската причина за моята амнезия. Защо му е да ми напомня, че някога, макар и за кратко, съм предпочела друг мъж.

— После какво е станало? — попитах за пореден път. — Върнала съм се у дома при Бен?

— Не — поклати глава той. — Все още си била много зле. Налагало се да те лекуват в болница.

— Колко дълго?

— Отначало си била в общо отделение. Няколко месеца.

— А после?

— Преместили са те. — Направи пауза и преди да го помоля да обясни, изрече: — В психиатрично отделение.

Думите ме разтърсиха.

— В психиатрично отделение?

Видях страховити зандани, пълни с луди, които вият като безумни. Не можех да си представя себе си на такова място.

— Да.

— Но защо?

Кроткият тон не се промени, но долових раздразнение. Внезапно осъзнах, че сме водили същия този разговор и преди, навярно неведнъж.

— За по-голяма сигурност. Била си се възстановила в значителна степен от физическите увреждания, но проблемите с паметта се задълбочили. Не си знаела коя си, нито къде се намираш. Проявявала си симптоми на параноя, твърдяла си, че лекарите са в заговор срещу теб. Непрекъснато си правила опити за бягство. Била си все по-трудно управляема. Наложило се да те преместят, и то не само заради твоята безопасност.

Опитах се да си представя какво е било. Всеки ден едно съзнание се пробужда в мъгла, неспособно да назове името си, нито къде се намира и защо е в болнична обстановка. Въпросите валят напосоки, остават без отговор. Наоколо се движат хора — достатъчно добре осведомени, но непреклонни. Трябва да е било ад.

Спомних си, че говорим за мен.

— И после?

Този път доктор Наш не ми отговори. Забелязах, че вдигна очи нагоре, после погледна някъде зад гърба ми, към вратата, сякаш очакваше някого. Там обаче нямаше никого, вратата не се отвори, никой не влезе. Дали всъщност не се канеше да избяга?

— Доктор Наш, какво е станало после?

— Известно време си останала там. — Гласът му се бе снижил до шепот. Казвал ми го е и преди, помислих си, но този път знае, че ще го запиша и поне няколко часа ще го задържа в главата си.

— Колко дълго?

Той не ми отговори и аз повторих въпроса.

— Колко дълго?

Погледна ме със смесица от тъга и болка.

— Седем години.

Той плати и си тръгнахме. Вървях като изпаднала в транс. Не знам какво бях очаквала да чуя, нито къде смятах, че съм прекарала най-тежкия стадий от заболяването си, но не ми се вярваше да е било там. Не и сред толкова много болка.

— Кристин — каза доктор Наш, — имам предложение.

Забелязах небрежния тон, с който би попитал какъв вид сладолед предпочитам. Подобна небрежност можеше да е само престорена.

— Слушам те — отвърнах.

— Може би за теб ще е полезно да видиш отделението, в което са те приели. Мястото, където си прекарала толкова дълго време.

Реагирах мигновено, без да се замислям.

— Не! — почти извиках. — Защо?

— Изплуват ти спомени. Знаеш какво се случи, когато ходихме в някогашния ти дом. Нали си го описала? — Кимнах и той продължи: — Тогава си спомни нещо. Може би отново ще се случи. Нищо чудно да подтикнем и други образи да изплуват.