Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Да, но…

— Не се чувствай принудена. Виж… Ще бъда откровен. Вече имам уговорка. Хората ще те посрещнат с радост. Когато и да е. Трябва само да им звънна, че пътуваме към тях. Ще бъда с теб. Ако се почувстваш потисната или притеснена, ще си тръгнем. Все нещо ще постигнем. Обещавам ти.

— Смяташ, че ще ми помогне да се оправя? Наистина ли?

— Не знам — призна той. — Но има голяма вероятност.

— Кога искаш да отидем?

Той спря. Очевидно бяхме стигнали до неговата кола.

— Днес — каза той. — Смятам, че трябва да отидем днес. — И после каза нещо много странно. — Нямаме време за губене.

Нямаше никаква принуда. Доктор Наш не беше изтръгнал насила съгласието ми. Не помня — не помня почти нищо всъщност, — но все пак трябва да съм казала „да“.

По време на краткото пътуване и двамата мълчахме. Не можех да мисля. Нямах какво да кажа, нищо не изпитвах. Извадих дневника от чантата си и започнах да пиша, без да ме е грижа, че по-рано излъгах, че не е у мен. Не проговорихме и когато той спря колата, нито когато закрачихме по излъсканите с дезинфектант коридори, които миришеха на вкиснато кафе и прясна боя. Покрай нас минаваха носилки, а върху тях хора с включени системи. По стените висяха постери с увиснали отлепени краища. Луминесцентните лампи на тавана примигваха и жужаха. Можех да мисля единствено за седемте години, които бях прекарала тук. Един живот, от който не помнех нищо.

Спряхме пред двойна врата. Отделение „Фишър“. Доктор Наш натисна копчето на интеркома на стената, измънка нещо, което не чух. Той греши, казах си, когато и двете крила се разтвориха. Не съм оцеляла след нападението. Кристин Лукас, отворила вратата в онази хотелска стая, е мъртва.

Друга двойна врата.

— Добре ли си, Кристин? — попита той, след като първата се затвори и препречи пътя ни назад.

Не казах нищо.

— Това е изолирано отделение.

— Виждам — отбелязах аз.

Вътрешната врата започна да се отваря. Не знаех какво ще разкрие тя, не можех да повярвам, че съм я виждала някога.

— Готова ли си?

Дълъг коридор. Разтворени врати от двете страни, през които се виждаше, че водят към стаи с вътрешни прозорци. Във всяка имаше легло — оправено или разхвърляно, — повечето празни.

— Пациентите тук имат най-различни страдания. Мнозина проявяват симптоми на шизофрения, но има и случай на биполярно разстройство, остра форма на тревожност, депресия.

Надникнах през един от прозорците. Голо момиче седеше на леглото и зяпаше в телевизор. През друг видях приклекнал на земята мъж, който се люлееше напред-назад, обвил ръце около тялото си, сякаш да се предпази от студа.

— Заключени ли са? — попитах.

— Пациентите тук са приети по силата на Закона за психичното здраве. Независимо от волята им. Тук са за тяхно добро, но не и по свое желание.

— За тяхно добро?

— Да. Те застрашават самите себе си, а и околните. Трябва да бъдат държани на сигурно място.

Продължихме да вървим. Една жена вдигна глава, когато минахме покрай стаята й, и макар че очите ни се срещнаха, нейните бяха празни. Удари си плесница, без да изпуска погледа ми, и когато трепнах, тя го повтори. Изплува неясно видение — как подтичвам из зоологическа градина като малка, наблюдавам тигъра, който неспирно обикаля клетката, — но аз го отпъдих и продължих да вървя, решена да гледам право напред.

— Защо са ме вкарали тук? — попитах.

— Прехвърлили са те от общото отделение. Където като всички останали си имала само легло. Понякога за уикенда си се прибирала у дома при Бен. С течение на времето обаче си ставала все по-неуправляема.

— Неуправляема?

— Най-неочаквано си тръгвала нанякъде. Бен се видял принуден да заключва вратите в къщата. На няколко пъти си изпадала в истерия, твърдяла си, че той те е наранил, че си заключена против волята си. Връщали те в болницата, където известно време си била по-добре, но и там си започнала да проявяваш подобни изблици.

— И е трябвало да намерят начин да ме затворят.

Бяхме стигнали до сестринския блок. Пред едно от бюрата седеше мъж в униформа и вкарваше данни в компютър. Той вдигна очи, когато приближихме, и помоли да изчакаме лекаря, който скоро щял да дойде. Покани ни да седнем. Тайно огледах лицето му — кривия нос, златното топче на обицата — с надеждата да зърна нещо познато. Нищо. Все едно за пръв път стъпвах в отделението.

— Така е — едва сега отговори доктор Наш на въпроса ми. — В основни линии. Веднъж си изчезнала. За четири-пет часа. Полицията те открила край един от каналите. Само по пижама и халат. Бен отишъл да те прибере от участъка. Отказала си да тръгнеш със сестрите. Нямали друг избор.