Стивън Уотсън - Преди да заспя

Бен веднага се заел да уреди преместването ми.

— Според него не било добре да оставаш в психиатрично отделение. Имал е право всъщност. Ти не си застрашавала нито себе си, нито някой друг. Напълно възможно е обкръжението от пациенти с по-тежки заболявания да е влошавало състоянието ти. Той писал на лекарите, на директора на болницата, на депутата от вашия район. Само че никъде нямало свободни места.

И тогава — продължи той — бил открит център за хора с тежки мозъчни увреждания. Бен използвал всички възможни начини и в крайна сметка си била подложена на оценка; стигнало се до заключението, че си подходяща за настаняване, макар че финансирането като че ли било все така проблематично. Бен отказал да се примири. Очевидно заплашил да огласи твоята история в пресата и в последния момент се съгласили да платят и ти си била приета.

Опитах се да си представя как съпругът ми пише писма, разгръща цяла кампания, заплашва институции. Струваше ми се невъзможно. Мъжът от тази сутрин изглеждаше кротък, почтителен. Не бих го нарекла слабохарактерен, а по-скоро отстъпчив. Не приличаше на човек, който би привлякъл внимание върху себе си. Излизаше, че не съм аз единствената, чиято личност се е променила вследствие на травмата ми.

— Така нареченият център бил доста малък — обясни доктор Наш. — Състоял се от няколко стаи в един институт за рехабилитация. Нямало много други пациенти настанени за постоянно, персоналът също бил малоброен. Всъщност в известен смисъл си била независима. И в безопасност. Състоянието ти се подобрило.

— Но с Бен сме били разделени?

— Не. Той останал в къщата. Трябвало да продължи да работи, а не можел същевременно да поеме грижите и за теб. Затова решил…

През съзнанието ми премина спомен, който ме запрати в миналото. Общата картина бе разфокусирана, мъглява, но образите бяха толкова ярки, че ми се прищя да извърна очи. Видях как крача по същите тези коридори, връщаха ме в някаква стая, която смътно разбирам, че е определена за мен. Нося синя рокля, която се връзва на гърба, краката ми са пъхнати в меки пантофи. Жената до мен е чернокожа, в униформа. „Хайде, мила — казва ми тя. — Виж кой е дошъл да те види!“ Тя пуска ръката ми и ме побутва към леглото.

Край него седят непознати, които ме зяпат. Мъж с тъмна коса, жена с барета на главата… Попаднала съм в погрешната стая, ще ми се да възразя. Има някаква грешка. Не казвам нищо.

От края на леглото се изправя четири-петгодишно дете. Затичва се към мен с вик „Мамо“. Макар и бавно, проумявам, че има предвид мен, и едва тогава разбирам: това е Адам. Прикляквам и разпервам ръце да го прегърна, целувам го по главичката. И после рязко се изправям. „Кои сте вие? — обръщам се към останалите. — Какво правите тук?“ Мъжът видимо се натъжава, жената с баретата се изправя. „Крис… Криси, това съм аз. Познаваш ме, нали?“ Прави крачка към мен и на нейното лице също забелязвам следи от сълзи. „Не — отвръщам. — Не! Вървете си? Вън!“ Понечвам да изляза, но зад мен стои жена — не знам коя е, нито как е попаднала тук и се разплаквам. Залитам, но в коленете ми се е вкопчило дете — не го познавам, но то продължава да ме нарича „мамо“, отново и отново. „Мамо, мамо, мамо…“ Не знам защо, не знам чие е това дете, не знам защо не ме пуска…

Докосване по ръката ми. Трепнах като ужилена. Глас:

— Кристин, добре ли си. Това е доктор Уилсън. Отворих очи, огледах се. Пред нас стоеше жена в бяла престилка.

— Доктор Наш — каза тя. Ръкува се с него, после се обърна към мен. — Кристин?

— Да — казах аз.

— Радвам се да ви видя. Аз съм Хилари Уилсън.

Поех подадената ръка. Жената изглеждаше малко по-възрастна от мен; косата й сивееше, отпред на гърдите й висяха очила на златна верижка.

— Как сте? — любезно попита тя и колкото и да е странно, бях убедена, че я познавам отнякъде. — Заповядайте — посочи тя към коридора.

Кабинетът й беше просторен, с безброй книги по рафтовете край стените и осеян с кашони, преливащи от листове. Жената седна зад бюрото и ни посочи двата стола срещу него, в които се настанихме двамата с доктор Наш. Наблюдавах я, докато измъкна папка от купчината на бюрото си и я отвори.

— И така, скъпа. Да погледнем.

И тогава образът й се открои. Знаех коя е. Бях видяла нейна снимка, докато лежах пъхната в скенера, и макар че тогава не я бях познала, сега се досетих. Била съм тук и преди. Много пъти. На същото това място, в този стол или някой подобен, наблюдавала съм я как записва нещо в папката пред себе си, гледайки през очилата, които изящно подчертават скулите й.