Стивън Уотсън - Преди да заспя

Чувството, че не са били от Бен, че друг съм очаквала. Също и чувството, че не мога да дишам.

— Какви подробности? — попитах.

— Каквито и да било. Видът на колата, която те е блъснала. Дори само цвета. Дали си видяла лицето на шофьора.

Без малко да изкрещя: Защо ми втълпяваш, че съм била блъсната от кола? Смяташ, че по-лесно ще повярвам на тази история, отколкото на истинската? По-приемлива ли ти се струва, продължих мисълта си, ши по-лесна за поднасяне?

Зачудих се как ли ще реагира, ако му кажа: „Не всъщност. Изобщо не помня да ме е блъскала кола. Помня стая в хотел — как очаквам някого, но не теб.“

— Не — изрекох на глас. — Не беше нещо конкретно. По-скоро общо впечатление.

— Впечатление? — повтори той. — Какво искаш да кажеш с това „общо впечатление“?

Беше повишил тон, сякаш предстоеше да избухне. Желанието ми да продължа разговора се разколеба.

— Нищо — казах. — Просто странно усещане за нещо лошо и чувство на болка. Без никакви подробности.

Той като че ли си отдъхна.

— Едва ли е нещо важно. Умът ти играе номера. Не му обръщай внимание.

Да не му обръщам внимание значи. Как можеше да иска това от мен? Да не би да се страхуваше, че ще си спомня истината?

Напълно възможно е, продължих да разсъждавам. Днес вече ми е казал, че ме е блъснала кола. Няма да му е приятно да го изоблича като лъжец дори и в разстояние на този единствен ден, преди да изгубя спомена. Особено ако ме лъже за мое добро. Сега разбирам колко по-лесно би било и за двама ни, ако повярвам, че ме е блъснала кола. Но как ще открия какво се е случило наистина? И кого съм очаквала в онзи хотел?

— Добре — примирих се аз, защото какво друго можех да кажа? — Сигурно си прав.

Отново се заехме с напълно изстиналото месо в чиниите си. И тогава ме зашемети друга мисъл. Ужасяваща, брутална. Ами ако той е прав? Ако ме е блъснала кола? Ами ако хотелът и нападението са плод на въображението ми? Всичко това може да е измислица. Фантазия, а не спомен. Възможно ли бе поради неспособност да осмисля простия факт на една злополука на заледено шосе да съм съчинила всичко останало?

В такъв случай паметта ми не работеше. Никакви спомени не се възвръщаха. И състоянието ми изобщо не се подобряваше.

Открих чантата си и я обърнах над леглото. Изпадаха портмонето ми, календар бележникът, червило, пудра, хартиени кърпички. Мобилен телефон, после друг. Пликче ментови бонбони. Монети. Квадратно жълто листче.

Седнах на леглото и взех да ровя сред тези вещи. Първо вдигнах бележника и се зарадвах на късмета си, щом видях името на доктор Наш, написано с черна химикалка на последната страница, но към номера отдолу в скоби беше добавено „служебен“. Беше неделя. Почивен ден.

По лепкавата ивица на жълтото листче се бяха задържали боклуци и косми, но иначе беше празно. Започвах да се чудя какво ме бе навело на мисълта, че доктор Наш ще ми даде личния си номер… И тогава си спомних: в дневника бях прочела, че е записал другите номера отпред. „Звънни ми, ако се почувстваш объркана“, беше ми казал той.

Открих дневника, после взех и двата телефона. Изглеждаха ми почти еднакви. В първия, който проверих, всяко входящо и изходящо обаждане носеше името на Бен. Вторият явно беше използван много по-рядко. Защо ще ми го дава доктор Наш, ако не за подобни случаи? В момента се чувствам повече от объркана. Набрах номера и натиснах копчето със слушалката.

След кратък интервал прозвуча бръмчене, прекъснато от глас.

— Ало? — Звучеше сънен, макар че не бе толкова късно. — Кой се обажда?

— Доктор Наш — прошепнах аз. Чувах звука от телевизора долу, където Бен гледаше някакво шоу за таланти. Песни, смях, взривове от аплодисменти. — Кристин се обажда.

Пауза. Пренастройване.

— Добре. Но как…

Почувствах огорчение. Той определено звучеше по-дразнен.

— Извинявай — казах аз. — Телефонът ти е записан отпред в дневника ми.

— Разбира се — отвърна той. — Как си? Всичко наред ли е?

— Извинявай — повторих. И после думите се изстреляха сами. — Трябва да те видя. Сега. Или утре. Да. Утре. Спомних си нещо. Снощи. Записах го. Хотелска стая. Някой почука на вратата. Не можех да дишам. Аз… Доктор Наш?

— Кристин, говори по-бавно. Какво се е случило?

Поех дълбоко въздух.

— Яви ми се спомен. Определено е свързан с причината да загубя паметта си. Само че не откривам логиката. Бен твърди, че ме е блъснала кола.

Нещо в слушалката прошумоля, сякаш той се размърда, после прозвуча друг глас. На жена.