Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Да — отвърнах. — Бяхме приятелки. Какво стана с нея?

Тъжният му поглед ме накара да се стегна. Той заговори бавно, но поне най-страшните ми опасения не се потвърдиха.

— Тя замина. Отдавна. Двайсет години да има оттогава. Всъщност бяхме женени вече от година-две.

— Къде е заминала?

— В Нова Зеландия.

— Поддържаме ли някаква връзка?

— Това трая много кратко. Вече не.

Не ми звучи правдоподобно. Най-добрата ми приятелка в целия свят, така бях написала, и то със същото усещане за близост, което ме бе споходило и днес. В противен случай защо изобщо ще се интересувам от мнението й?

— Скарахме ли се?

Той се поколеба, отново долових как пресмята, нагажда нещо. Естествено, той е наясно какво би ме разстроило. Години наред внимателно е следил какво ще ми се стори приемливо и в кои теми е опасно да навлизаме. В края на краищата и този разговор провежда не за пръв път. Имал е възможност да се упражнява, да се приучи как да лавира по безопасни пътеки, за да не разкъса тъканта на живота ми и да ме тласне към някоя пропаст.

— Не — каза той. — Мисля, че не сте се карали. Или поне не си ми споменавала. Постепенно се отчуждихте, после Клеър срещна някакъв, ожениха се и заминаха.

Пред очите ми се разигра сцена. Двете с Клеър на шега се заричаме, че никога няма да се омъжим. „Бракът е пълна скука!“ — заяви тя и надигна бутилка червено вино. Аз побързах да се съглася, макар че тайничко си представях как някой ден ще бъда шаферка на нейната сватба, после тя кума на моята; ще седим в някоя хотелска стая, целите в прозирна органза, и ще отпиваме шампанско от елегантни издължени чаши, докато фризьорките дооправят косите ни.

Заля ме топло чувство на обич. Толкова епизодични са моментите, в които съм си припомняла нещо от годините ни заедно — а до утре и този ще бъде изличен, — но все пак почувствах, че и досега помежду ни има връзка, а за известен период тя е била най-важният човек в живота ми.

— Ходихме ли на сватбата? — попитах.

— Да — кимна Бен. Отвори кутията на скута си и бръкна вътре. — Ето тук има няколко снимки.

Сватбени снимки, в тях няма нищо нагласено; размазани, тъмни, правени от аматьор. Бен, предположих аз. Внимателно посегнах към първата. До този момент Клеър бе само видение.

Беше точно каквато си я представях. Висока, слаба. Но по-красива. Бе застанала на скала, в ефирна рокля, развята от вятъра, а слънцето залязваше над морето зад нея. Красота. Оставих снимката и взех останалите. На някои беше със съпруга си — когото не разпознах, — на други присъствах и аз, в бледосиня коприна, красива, но не колкото Клеър. Ето го потвърждението. Била съм шаферка.

— Има ли снимки от нашата сватба, Бен?

Той поклати глава.

— Бяха в отделен албум. Нито една не остана.

Ясно. Изгорели са в пожара.

Понечих да му върна снимките. Имах чувството, че надничам в чужд живот, който не ми принадлежи. Внезапно ме връхлетя неистово желание да изтичам горе, да запиша какво бях открила току-що.

— Уморена съм — казах на Бен. — Имам нужда от почивка.

— Разбира се — отвърна той и протегна ръка. — Дай да ги прибера. — Взе снимките и ги подравни в кутията. — Ще ги сложа на сигурно място. — И затвори капака.

Аз се качих в спалнята, изрових дневника и написах ето това.

Полунощ е. В леглото съм. Сама. Опитвам се да осмисля случилото се през деня. Всичко, което научих. Не съм сигурна дали ще мога.

Бях решила да си взема вана преди вечеря. Заключих се в банята и набързо разгледах снимките около огледалото, макар да виждах само онези, които липсваха. Пуснах крана на топлата вода.

През повечето дни изобщо не си спомням Адам, но ето че днес само една снимка извика образа му. Да не би снимките да са подбрани така, че да се вторачвам само в себе си и нищо да не ми напомня какво съм загубила?

Банята започна да се изпълва с гореща пара. Чувах шум от долния етаж. Съпругът ми бе пуснал радиото, до мен достигаха звуците на джаз — накъсани, неясни. На моменти ги заглушаваха и ритмичните удари на нож по дъската за рязане; сетих се, че още не сме яли. Сигурно кълцаше моркови, лук, чушки. Приготвяше вечеря, все едно е поредният най-обикновен ден.

За него е най-обикновен, помислих си. Аз се задушавам от мъка, но не и той.

Не му се сърдя, че не ми разказва всеки ден за Адам, за майка ми и Клеър. На негово място и аз щях да постъпвам така. Болезнени са тези разкрития и ако мога да изкарам цял ден, без да си ги спомня, то мъката и болката, която я причинява, са ми били спестени. Колко ли му е трудно да запази мълчание; колко ли е притеснително да живее с мисълта, че постоянно тая в себе си тези накъсани фрагменти от спомени, като малки бомби, и във всеки един момент някоя може да изскочи на повърхността и да ме застави да премина през болката сякаш за пръв път, като увлека и него със себе си.