Стивън Уотсън - Преди да заспя

— На някои от тях, да.

— Това хубаво ли е?

— Ще трябва по-внимателно да разгледаме резултатите, преди да пристъпим към заключенията. Тази методика е съвсем нова. Експериментална, може да се каже.

— Разбирам — кимнах аз. Отрязах ъгълче от тортата. Вкусът ми се стори твърде стипчив, глазурата — лепкаво сладка. Помълчахме, отпивайки от чашите си. Предложих му да опита тортата, но той отказа и се потупа под гърдите.

— Трябва да внимавам!

Не виждах основание да се тревожи, поне засега. Коремът му беше плосък, макар че след време можеше и да се отпусне. Но засега изглеждаше съвсем млад, годините още не му личаха.

Представих си собственото си тяло. Не съм дебела, не съм дори пълничка и все пак видът ми все още ме изненадва. Когато седна, тялото ми възприема различна форма от тази, която очаквам. Хълбоците ми се разливат настрани, между бедрата ми няма пролука, когато допра колене. Привеждам се напред, посягайки към чашата, и гърдите в сутиена ми помръдват, сякаш да ми напомнят, че съществуват. Когато съм под душа, усещам кожата под мишниците ми да се тресе леко, едва забележимо. По-едра съм, отколкото в представите ми, заемам повече пространство. Не съм малко момиче със стегнати мускули и опъната по костите кожа, не съм и тийнейджърка, когато тялото започва да се заобля.

Погледнах наченатата торта и се почудих какво ли предстои да се случи. Може би ще продължа да наедрявам. Отначало само ще напълнея леко, после ще стана направо дебела, ще се раздуя като балон. Или пък ще си остана каквато съм сега, в това все пак непривично за мен тяло, ще проследявам как бръчките по лицето ми стават повече и по-дълбоки, как кожата на ръцете ми изтънява, изсъхва като лучена люспа и аз постепенно започвам да виждам една старица в огледалото в банята.

Доктор Наш наведе глава и се почеса. През косата му се виждаше скалпът, най-вече в един кръг на темето. Сигурно още не го е забелязал, помислих си, но някой ден и това ще стане. Ще се натъкне на някоя снимка в гръб или ще зърне отражението си в пробна със срещуположни огледала, или фризьорът му ще намекне, или приятелката му. Възрастта изненадва всекиго, помислих си, когато той вдигна глава. По различни начини.

— Сетих се — обяви той с пресилен ентусиазъм. — Донесъл съм ти нещо. Подарък. Е, не точно подарък, но реших, че ще се зарадваш. Макар че сигурно имаш екземпляр — добави той, като вдигна куфарчето си от пода и го отвори. Извади отвътре малък пакет. — Заповядай.

Досетих се какво е още преди да погледна. Нима би могло да е нещо друго? Натежа в ръката ми. Усещане за солидност. Доктор Наш го бе пъхнал в подплатен плик, запечатан със скоч. Отгоре бе изписано името ми с дебел черен маркер. Кристин.

— Твоят роман — каза той.

Не знаех какво се очаква да изпитам. Това е доказателство, казах си. Потвърждение, че написаното в дневника е истина, ако ми потрябва някой ден.

— Благодаря — отвърнах. — Много благодаря.

— За нищо — усмихна се той.

Пъхнах книгата под палтото си и тя остана там по целия път към къщи, туптяща като сърце.

Написах това веднага щом се прибрах — на масата в трапезарията, с плика от доктор Наш пред мен. Като свърших, набързо проверих да не съм пропуснала нещо, прибрах тетрадката и се върнах долу да отворя подаръка си. Разполагах само с няколко часа, преди Бен да си дойде, а държах да прегледам романа и да пиша за него. Нямах време за губене. Нямах и търпение.

В плика имаше само един екземпляр — с меки корици. Не беше нов. Отпред се бе отпечатала чаша от кафе, а краищата на страниците бяха пожълтели. Запитах се дали доктор Наш ми е дал собствения си екземпляр и дали романът изобщо може да се намери в някоя книжарница.

Докато го държах в ръце, отново ми се яви споменът от онзи ден: бях млада, много по-млада, и посягах към този роман, за да намеря път към следващия. Нещо ми подсказваше, че не съм успяла — вторият ми роман бе останал недовършен.

На корицата има рисунка с пастел. Бюро, а върху него — пишеща машина. Върху валяка е кацнал гарван, килнал глава настрани, сякаш чете написаното на листа. Над птицата стои моето име, отгоре — заглавието.

„За ранобудните птици“, гласи то. Кристин Лукас.

Ръцете ми трепереха, когато отворих книгата.

След титулната страница следваше страница с посвещението. На баща ми и на долния ред „Липсваш ми“.

Затворих очи. Изплува спомен. Видях баща ми — в някакво легло под ярка бяла светлина; кожата му е като прозрачна, блести от потта. Към ръката му е прикрепена тръбичка, торбичка с бистра течност виси на стойка, на масичката има картонена табла и флакон с таблетки. Медицинска сестра проверява пулса му, кръвното налягане, но той не се събужда. Майка ми седи от другата страна на леглото; старае се да не плаче, докато аз самата стискам очи, за да потекат сълзите.