Стивън Уотсън - Преди да заспя

Семейство на архитект, повторих си наум. Не на учител. Не ми се вярваше точно те да са купили къщата от Бен. Опитах се да си представя стаята с легло вместо бюро със стъклен плот, с мокет и тапети вместо успоредно наредените дъски на паркета и белите стени.

— Някаква идея? — обърна се към мен доктор Наш.

Поклатих глава.

— Не. Нищо не си спомням.

Разгледахме и другата стая, после и банята. Все така не успявах да си спомня нищо, тъй че слязохме долу, в кухнята.

— Наистина ли ще ми откажете чаша чай? — попита Аманда. — Никак няма да ме затрудните. Чайникът преди малко завря.

— Не, благодаря — казах аз.

Обстановката тук ми се струваше някак твърде строга. Прави ъгли, остри ръбове. Бели шкафове и хромирани уреди, а плотът приличаше на излята бетонна плоча. Купа с лимони представляваше единственото цветно петно.

— Мисля, че трябва да тръгваме — казах.

— Както решите — отвърна Аманда.

Бодрата й деловитост като че ли бе изчезнала и на нейно място се бе появило разочарование. Внезапно се почувствах гузна — тя очевидно се бе надявала, че посещението в дома й ще бъде чудото, което ще ме излекува.

— Може ли чаша вода?

Аманда моментално се оживи.

— Разбира се. Ей сега!

Тя напълни една чаша с вода и в мига, в който протегнах ръка, видението се появи.

Аманда и доктор Наш изчезнаха. Бях сама. Върху плота видях сурова риба, мокра, с лъскава люспеста кожа, сложена в овална чиния. Чух глас. Мъжки глас. Сигурно е Бен, помислих си аз, само че като по-млад. „Бяло вино? — питаше той. — Или предпочиташ червено?“ Обърнах се и го видях да влиза през вратата. В същата кухня — в която се намирах заедно с Аманда и доктор Наш, — но стените бяха боядисани в различен цвят. Бен държеше бутилка вино във всяка ръка — беше същият, само че по-слаб, с по-малко сиви кичури и с мустаци. Беше гол, пенисът му беше в полуерекция и някак смешно подскачаше при всяка крачка. Видях себе си — как ахнах и се засмях. „Предлагам бяло“ — рече той и смехът му се сля с моя, после остави и двете бутилки и се доближи до мен. Ръцете му ме обгърнаха, аз затворих очи, устата ми се приготви да срещне неговата някак по навик, инстинктивно, и вече се целувахме, а аз усещах как пенисът му се притиска в слабините ми и ръката ми се плъзна надолу. Още докато го целувах, си мислех: Трябва да запомня това усещане. Да го опиша в книгата си. Искам да пиша за такива неща.

Отпуснах се в обятията му, вкопчих тяло в неговото, а ръцете му сякаш щяха да разкъсат роклята ми, борейки се с ципа. „Спри! — извиках. — Недей…“ Но въпреки съпротивата на думи и молбата да спре почувствах, че го желая повече от всеки друг мъж на земята. „Горе — казах, — по-бързо.“ И после излязохме от кухнята, като се разсъбличахме един друг и вървяхме към спалнята със сивия мокет и тапетите на сини шарки, и през цялото време аз си мислех: Ето за това трябва да пиша в следващия ми роман, това е чувството, което искам да уловя.

Залитнах. Едновременно с трясъка от счупено стъкло образът изчезна така внезапно, както се бе появил. Все едно филмовата ролка се бе извъртяла и сега на екрана трепкаше накъсана бяла светлина и сенките на прашинки във въздуха. Отворих очи.

Все още бях тук, в кухнята, но пред мен стоеше доктор Наш, както и Аманда малко по-встрани, и двамата се бяха вторачили в мен със загриженост и тревога. Бях изпуснала чашата.

— Кристин, добре ли си? — попита доктор Наш.

Не му отговорих. Не знаех какво трябва да изпитвам. За пръв път, струва ми се, си бях спомнила моя съпруг.

Затворих очи и се опитах отново да извикам видението. Да си представя рибата, бутилките вино, него, мустаците му, голия, смешно подскачащ пенис… Нямаше и следа. Споменът бе отлетял, все едно никога не бе съществувал или по-скоро бе изпепелен от настоящето.

— Да — казах най-сетне. — Добре съм. Аз…

— Какво ви стана? — попита Аманда. — Уплашихте ли се?

— Спомних си нещо.

Ръцете на Аманда хвръкнаха към устата й, лицето й грейна от възторг.

— Сериозно? — Сякаш не смееше да повярва. — Това е чудесно! Какво си спомнихте?

— Моля ви — намеси се доктор Наш, пристъпи напред и хвана ръката ми. Под краката му изхрущя стъкло.

— Съпругът ми — казах. — Беше тук. Спомних си моя съпруг…

Изражението на Аманда повехна. Само толкова ли? — сякаш питаше тя.

— Доктор Наш! — почти извиках аз. — Спомних си Бен! — И цялата се разтреперих.

— Радвам се — каза доктор Наш. — Това е чудесно.

Двамата ме поведоха към дневната.