Стивън Уотсън - Преди да заспя

Минаха часове, откакто написах това. Цял следобед бяхме навън, но вече сме отново у дома. Бен е в кухнята, приготвя риба за вечеря. Пуснал е радиото, джазова музика долита до спалнята, където пиша в дневника. Не предложих аз да сготвя — от нетърпение да се кача, да се затворя и да запиша какво видях следобеда, — но той не се обиди.

— Иди да си полегнеш — така ми каза. — Ще ми отнеме поне четирийсет и пет минути. Като стане готово, ще те повикам.

Поглеждам часовника си. Ако пиша бързо, времето ще ми стигне.

Излязохме малко след един. Не отидохме далеч, паркирахме край ниска постройка, която приличаше на изоставена. Сиви гълъби бяха накацали пред всеки от затворените с капаци прозорци, вратата бе покрита с гофрирана ламарина.

— Това е басейнът — обясни Бен и излезе от колата. — Отворен е само през лятото, струва ми се. Ще повървим ли?

Пътека от циментови плочи водеше към билото на хълма. Крачехме в мълчание. Чуваше се само по някой крясък на гарга откъм празното футболно игрище или жалният лай на куче, детски гласове, градският шум. Сетих се за баща ми, за неговата смърт и факта, че поне си бях спомнила нещо. Самотна бегачка правеше обиколки по една писта и аз я погледах известно време, преди нашата пътека да ни отведе зад висок жив плет, откъдето продължихме нагоре по хълма. От там виждах истинския живот: малко момче пускаше хвърчило, зад него стоеше бащата, момиче разхождаше кученце на дълга каишка.

— Това е Парламент Хил — каза Бен. — Често идваме тук.

Нищо не отговорих. Градът се простираше пред нас под ниски облаци. Спокоен. Застинал. И по-малък, отколкото си го представях; виждах чак до ниските хълмове в далечината. Също и високата кула на Телеком, купола на „Сейнт Пол“, електроцентралата в Батърси, очертания, които разпознавах, макар и смътно, без да знам защо. Имаше и други, по-малко познати забележителности: облицовано със стъкло здание с формата на дебела пура, гигантско колело досами хоризонта. Подобно на собственото ми лице гледката не беше нова за мен, но въпреки това ме объркваше.

— Имам чувството, че мястото ми е познато.

— Да — отвърна Бен. — Напоследък често идваме тук, макар че гледката всеки път е малко променена.

Продължихме да вървим. Повечето пейки бяха заети от самотници или двойки. Насочихме се към една близо до върха на хълма и седнахме. Замириса ми на кетчуп и малцов оцет; под пейката имаше кутия с недояден сандвич.

Бен внимателно я вдигна и отиде да я хвърли в кошчето за боклук, после се върна и седна до мен. Започна да ми показва забележителностите.

— Ето там е Канари Уорф — посочи той към някакви сгради, които дори от толкова голямо разстояние изглеждаха невероятно високи. — Финансов център, построен е в началото на деветдесетте, доколкото помня.

Деветдесетте. Странно бе как в тази единствена дума се побра цяло десетилетие, в което не помня да съм живяла. Толкова много съм пропуснала. Музика, филми и книги, новини. Бедствия, трагедии, войни. Нищо чудно цели държави да са се разпадали, докато аз съм я карала безпаметно ден след ден.

Пропуснала съм години и от собствения ми живот. Толкова гледки не разпознавам, макар да ги виждам всеки ден.

— Бен, разкажи ми за нас.

— За нас? В какъв смисъл?

Обърнах се с лице към него. Порив на вятъра облиза хълма, изстуди лицето ми. Куче излая в далечината. Колебаех се доколко да се разкрия; той знае, че изобщо не го помня.

— Извинявай — казах аз, — но не знам нищо за мен и теб. Дори не знам как сме се запознали, нито кога сме се оженили, нищо.

Бен се усмихна и се плъзна по пейката. Телата ни се допряха. Обгърна раменете ми. Понечих да се дръпна, после си спомних, че той не е чужд човек, а моят съпруг.

— Какво искаш да разбереш?

— Не знам точно. Как се запознахме?

— Ами и двамата учехме в университета. Ти тъкмо беше започнала да пишеш дисертация. Това спомняш ли си го?

Поклатих глава.

— Не всъщност. Какво съм завършила?

— Английска литература.

Пред очите ми проблесна образ, ярък и мимолетен. Това бях аз в някаква библиотека, с неоформената идея дисертацията ми да разглежда теорията на феминизма и литературата в началото на двайсети век, макар че може просто да съм проучвала темата, докато съм писала романи — нещо, което майка ми не би разбрала, но поне би оценила като приемливо занимание. Все пак сцената се задържа в продължение на един миг, трептяща и толкова истинска, сякаш можех да я докосна, но после Бен заговори и тя изчезна.