Стивън Уотсън - Преди да заспя

Не се помръднах. Свита на пода пред отворения гардероб, загърбила неоправеното легло, започнах да чета.

Отначало изпитах разочарование. Не помнех нищо от онова, което бях написала. Нито доктор Наш, нито кабинета, в който ме бе завел, нито гатанките, които ми задаваше. Въпреки че току-що бях чула гласа му, не можех да си го представя, нито себе си в неговата компания. Написаното звучеше като измислица. В някакъв момент обаче открих една снимка, мушната между страниците някъде към края на тетрадката. Къщата, в която бях израсла и в която бях почти сигурна, че се намирам, когато се събудих тази сутрин. Тя действително съществуваше и аз държах доказателството в ръката си. Бях се срещнала с доктор Наш, той ми бе дал снимката, този фрагмент от моето минало.

Затворих очи. Предишния ден бях описала някогашния си дом, лежейки в бебешката количка. Пазех ли все още тези спомени? Можех ли да извикам и други? Насочих мисълта си към майка ми и баща ми, за да се появи още нещо. Оформиха се образи, обгърнати в мълчание. Бледооранжев килим, ваза в маслиненозелено. Жълто гащеризонче с розово пате, пришито отпред, и обли секретни копчета по средата. Пластмасово столче за кола в морскосиньо и бледорозово гърне.

Цветове и форми, но никакъв живот. Нищо. Искам да видя родителите ми, помислих си, и точно тогава за пръв път осъзнах, че по някакъв начин знам, че са починали.

Въздъхнах и седнах на ръба на неоправеното легло. Между страниците на дневника видях да стърчи химикалка и почти механично я издърпах с намерението да продължа да пиша. Задържах ръката си над страницата и затворих очи, за да се съсредоточа.

И тогава се случи. Дали осъзнаването, че родителите ми са покойници, отключи други асоциации, не знам, ала внезапно умът ми сякаш се събуди от продължителен дълбок сън. Избистри се. Но не постепенно, а отведнъж. Рязко. Като прехвърчала електрическа искра. Вече не се намирах в спалня с празна страница пред мен, а някъде другаде. Назад в миналото — което смятах, че съм изгубила, — при това можех да докосвам, да усещам и вкусвам всичко. Разбрах: ето какво значи да си спомняш.

Виждах себе си — как се прибирам в къщата на моето детство. На тринайсет съм или може би четиринайсет, нямам търпение да продължа историята, която пиша, но ето че намирам бележка на масата в кухнята. „Наложи се да излезем. Чичо Тед ще те вземе в шест.“ Наливам си нещо за пиене, захапвам сандвич, сядам и хващам химикалката. По думите на мисис Ройс моите истории са силни и въздействащи; тя смята, че като порасна, писането може да стане моя професия. Само дето не мога да измисля какво да пиша, не съм в състояние да се съсредоточа. Кипя в безмълвен гняв. Те са виновни. Къде са? Какво правят? Защо не ме повикаха? Смачквам листа и го изхвърлям.

Образът изчезна, но на негово място веднага се появи друг. По-ярък. По-реален. Баща ми кара колата към къщи. Аз седя отзад, вторачила съм се в едно петно на стъклото до главата ми. Размазана муха. Или пръски кал. Не знам какво е. Проговарям, макар да не съм сигурна какво ще излезе от устата ми.

— Кога щяхте да ми кажете?

Никой не ми отговаря.

— Мамо?

— Кристин — казва майка ми. — Недей.

— Татко? Кога щяхте да ми кажете? — Тишина. — Ще умреш ли? — питам, без да отмествам очи от петното. — Татко? Ще умреш ли?

Той поглежда през рамо и ми се усмихва.

— Не, разбира се, ангелче. Съвсем не. Не и преди да заприличам на старец. С много внуци! — Знам, че лъже. — Ще се преборим — уверява ме той. — Обещавам ти.

Изхълцване. Отворих очи. Видението бе изчезнало, беше си отишло внезапно. Седях в спалнята, същата, в която се събудих сутринта, макар че за момент ми се стори различна. Едноизмерна. Безцветна. Лишена от енергия, като картина, избеляла от слънцето. Все едно виталността от миналото бе лишила от живот настоящето.

Погледнах надолу, към тетрадката в ръката ми. Химикалката се бе изплъзнала от пръстите ми, оставяйки тънка синя черта по празната страница, преди да падне на пода. Сърцето ми биеше бясно. Бях си припомнила нещо. Нещо голямо и значимо. И не го бях изгубила. Вдигнах химикалката и започнах да пиша.

Тук ще спра. Ако затворя очи и се опитам да върна образа, ще успея. Аз самата. Моите родители. Пътуването с колата към къщи. То още е тук. Не е така ярко, сякаш е поизбледняло с времето, но все пак е налице. При всички случаи се радвам, че го записах. Рано или късно ще изчезне, но поне няма да е безвъзвратно изгубено.

Бен сигурно е приключил с вестника. Всъщност преди малко извика отдолу да попита дали съм готова за излизане. Почти, отвърнах. Ще скрия тетрадката в гардероба, ще изровя някое яке и ботуши. По-късно пак ще пиша. Стига да не забравя.