Стивън Уотсън - Преди да заспя

Той кима съвсем бавно.

— Имаш амнезия — казва тихо и слага ръка върху моята. От дълго време. Не си в състояние да съхраняваш спомени, тъй че си забравила голяма част от онова, което се е случило в съзнателния ти живот. Всеки ден се събуждаш с усещането, че си млада. Понякога се събуждаш с усещането, че си дете.

Положението звучи още по-страшно от устата на лекар.

— Значи е вярно?

— Боя се, че да. Мъжът, с когото живееш в онази къща, е твоят съпруг. Той се е грижил за теб, откакто си получила амнезия, около хиляда деветстотин и деветдесета. Или поне откакто си се възстановила достатъчно, за да се прибереш при него.

Кимам.

— Продължаваме ли?

— Да — отвръщам и влизаме в парка.

По края върви пътека, наблизо има детска площадка, а до нея — дървен павилион, от който излизат хора, понесли чаши, от които се вдига пара. И ние тръгваме в тази посока. Сядам на една от очуканите пластмасови маси, а доктор Наш отива да поръча.

Връща се с две пластмасови чаши със силно кафе; моето е черно, неговото — с мляко или сметана. Той си слага захар от купата на масата, но на мен не предлага и този незначителен факт най-сетне ме убеждава, че наистина сме се срещали и преди. Поглежда ме и пита как съм си ударила челото.

В първия момент недоумявам, но после си спомням белега, който видях сутринта. Гримът явно не го е скрил.

— Това ли имаш предвид? — питам аз. — Не съм сигурна. Нищо особено не е. Не ме боли.

Той кима мълчаливо. Разбърква кафето си.

— Значи съпругът ми се грижи за мен у дома?

Той вдига очи.

— Да, но не се е грижил за теб през цялото време. Отначало състоянието ти е било толкова тежко, че си имала нужда от постоянно наблюдение. Едва наскоро Бен е решил да те прибере у дома.

Излиза, че сегашното ми състояние е подобрение. Ами тогава трябва да се радвам, че не помня времето, когато нещата са били още по-зле.

— Той сигурно много ме обича — казвам по-скоро на себе си.

Доктор Наш кима. И двамата мълчим. Отпиваме кафе.

— Да, сигурно — отвръща той след известно време.

Усмихвам се и поглеждам ръцете си, обгърнали горещата чаша, златната венчална халка, късите нокти, скромно кръстосаните крака. Не разпознавам собственото си тяло.

— Защо съпругът ми не знае, че се срещам с теб?

Той въздъхва и затваря очи.

— Ще бъда откровен — заявява той, притиска длани една в друга и се привежда напред. — Първоначално аз те помолих да не казваш на Бен, че се срещаме.

Пронизва ме страх, отзвук от множество други опасения. И все пак този лекар не прилича на човек, който не заслужава доверие.

— Продължавай — подканям го. Искам да повярвам, че може да ми помогне.

— Няколко души — лекари, психиатри, психолози и други специалисти — в миналото са се обръщали към вас с желание да работят с теб. Но Бен винаги е проявявал крайно нежелание да допусне да контактуваш с тях. Дал е ясно да се разбере, че си била подложена на обстойно лечение, но според него не е било постигнато нищо, ти само си се разстройвала. Естествено, искал е да ти спести — а и на себе си — всякакво по-нататъшно безпокойство.

Разбирам го, той не желае да ми дава напразни надежди.

— И ти си ме убедил да се виждам с теб без негово знание?

— Да. Говорих с Бен, дори го помолих да се срещнем, за да му обясня какво предлагам, но той отказа. Затова се свързах с теб и настоях да се видим само веднъж тайно от Бен, щом няма друг начин, поне за да разбереш защо държа да се видим и какво смятам, че мога да ти предложа.

Идеята беше след тази първа среща ти сама да решиш дали да кажеш на Бен, или не, но ако предпочетеш да остане тайна, аз да ти се обаждам да ти напомням за уговорката ни, и така нататък.

— И аз съм предпочела да не му казвам?

— Да. Това е самата истина. Искаше да изчакаш да постигнем някакъв напредък, преди да му кажеш. Смяташе, че така е по-добре.

— И получава ли се?

— Кое?

— Напредъкът.

Той отново отпива кафе, връща чашата си върху масата.

— Така мисля, да. Макар че е трудно напредъкът да се измери количествено. И все пак като че ли през последните няколко седмици успя да си възвърнеш много спомени — и повечето изникнаха за пръв път, доколкото успяхме да преценим. Има и дадености, които по-често осъзнаваш, за разлика от преди. Например сега вече се случва да се събудиш и да си спомниш, че си омъжена. Също и…

Той прави пауза.

— И? — подканям го.

— Придобиваш независимост, струва ми се.

— Независимост?

— Да. Вече не разчиташ толкова много на Бен както преди.