Стивън Уотсън: Преди да заспя

Поглеждам към дъската за писане, която Бен ми показа, преди да излезе. Придобила е мръсно сив цвят — очевидно са били надрасквани и изтривани думи, били са заменяни, поправяни и след всяка е оставала бледа следа. Какво ли бих открила, ако можех да се върна назад във времето, да разгадая отделните пластове? Дали би било възможно по този начин да проникна в миналото си? Е, давам си сметка, че дори да е възможно, ще е напразно. Сигурна съм, че ще открия единствено кратки съобщения и списъци, продукти, които трябва да се набавят, задачи, които трябва да се свършат. Това ли е моят живот в действителност? До това ли се свежда моето съществуване? Вземам флумастера и добавям бележка. Багаж за довечера? — гласи тя. Нищо знаменателно, но все пак е мое дело.

Чувам шум. Мелодия. Звъни телефон. Отварям чантата си и изпразвам съдържанието й върху канапето. Портмоне, кърпички за нос, химикалки, червило. Пудра в кутийка, касова бележка за две кафета. Джобен календар–бележник, съвсем малък, с нарисувано цвете отпред, и химикалка, пъхната в улея при гръбчето.

Откривам телефона според описанието на Бен — малък, пластмасов, с клавиатура, която го уподобява на играчка. Продължава да звъни, екранът свети пулсиращо. Натискам едно копче, надявайки се, че е правилното.

— Ало? — казвам.

Гласът отсреща не звучи като този на Бен.

— Здравей — отвръща той. — Кристин? Кристин Лукан ли е?

Нямам желание да отговоря. Имам чувството, че малкото извоювана солидна почва под краката ми отново е изчезнала и на нейно място са се появили плаващи пясъци.

— Кристин? Чуваш ли ме?

Кой може да е? Кой знае къде съм и коя съм? Би могъл да е всеки. У мен се надига паника. Пръстът ми посяга към копчето, което ще сложи край на разговора.

Кристин? Аз съм, доктор Наш. Моля те, обади се.

Името не ми говори нищо, но все пак казвам:

— Кой се обажда?

Тонът се променя. От облекчение ли?

— Доктор Наш — повтаря той, после добавя: — Твоят лекар.

Моят лекар. Нов пристъп на паника.

— Лекар?

Само че аз не съм болна, ще ми се да добавя, но не знам дали е вярно. Завива ми се свят.

— Да — казва гласът отсреща. — Не се тревожи. Двамата работим по възстановяване на паметта ти. Няма нищо страшно.

Отбелязвам си, че използва сегашно време. Работим. Ето още един човек, за когото нямам никакъв спомен.

— Как точно работим? — питам.

— Опитвам се да ти помогна, за да се подобри състоянието ти. Да открием какво точно причинява проблемите ти с паметта и дали можем да направим нещо, за да ги отстраним.

Звучи смислено, само че умът ми се отплесва в друга посока. Бен защо не спомена за този лекар сутринта, преди да излезе?

— Как? — питам. — Какво точно правим?

— От няколко месеца провеждаме срещи. Един-два пъти седмично.

Съзнанието ми отхвърля подобна вероятност. Втори човек, с когото се виждам редовно, а няма и следа от каквото и да било впечатление.

Изобщо не ви познавам — ето това ми е на езика. Всеки би могъл да ме заблуди.

Премълчавам. Същото може да се каже и за мъжа, до когото се събудих тази сутрин, а излезе, че бил мой съпруг.

— Не си спомням — казвам накрая.

Тонът се смекчава.

— Не се притеснявай. Разбирам те.

Ако казва истината, то тогава е редно да реагира така на последната ми реплика. Той ми обяснява, че имаме уговорка за днес.

— Днес? — Мислено се връщам към думите на Бен от сутринта, към списъка със задачи на стената в кухнята. — Но съпругът ми нищо не спомена. — Давам си сметка, че за пръв път наричам по този начин мъжа, до когото се събудих.

След кратка пауза доктор Наш проговаря отново:

— Може би Бен не знае, че се срещаш с мен.

Отбелязвам си, че той обаче знае името на съпруга ми.

— Но това е нелепо! Как няма да знае? Щеше да ми каже!

Мъжът отсреща въздъхва.

— Ще трябва да ми се довериш. Всичко ще ти обясня, когато се срещнем. Действително имаме напредък.

Когато се срещнем значи. Не предвиждам подобна възможност. Мисълта да изляза, и то без Бен, без той да знае нито къде съм, нито с кого, ме изпълва с ужас.

— Съжалявам — изричам на глас. — Не мога.

— Кристин — настоява гласът, — важно е. Ако погледнеш в календар–бележника си, ще се увериш, че онова, което ти казвам, е истина. У теб ли е? Сигурно е в чантата ти.

Вземам бележника с цветето от канапето и съм шокирана от годината, изписана отпред със златни букви. Две хиляди и седма. Двайсет години ми се губят.

— Да.

— Погледни на днешната дата — насърчава ме мъжът. Трийсети ноември. Виждаш ли отбелязана срещата ни?