Стивън Уотсън: Преди да заспя

— Всеки ден ли е така?

Той слага филийка върху една чиния, маже я с масло.

— Почти — казва той. — Искаш ли?

Поклащам глава и той отхапва.

— Докато си будна, успяваш да натрупаш някаква информация, но вечер заспиваш и после почти всичко е като изтрито. Кафето харесва ли ти?

Кимам и той взема албума от ръцете ми.

— Като тетрадка с изрезки е — обяснява и я отваря. — Преди няколко години стана пожар, тъй че много неща изгоряха, също и повечето от старите снимки, но тук има някои запазени. — Той сочи първата страница. — Това е дипломата ти. А на тази снимка си в деня на дипломирането си.

Поглеждам, накъдето ми сочи. На хартията съм усмихната, примижала срещу слънцето; нося черна роба и черна шапка с пискюл. Мъжът до мен е в костюм и с вратовръзка; прегърнал ме е през рамо.

— Това ти ли си? — питам.

— Да — усмихва се той. — Ти ме изпревари, аз още учех. Химия.

Вдигам очи и го поглеждам. Снимката е малко размазана, но все пак не е трудно да се види как с годините мъжът от снимката се е превърнал в този, който седи до мен.

— Кога се оженихме? — питам.

Той се обръща с лице към мен и хваща ръката ми. Изненадва ме грубата му кожа — предполагам, заради очакването да усетя мекотата на младостта.

— В годината, след като защити докторска степен. Ходихме няколко години, но ти… всъщност и двамата бяхме решили да изчакаме, докато приключим с ученето.

Прозвуча логично и в същото време необичайно разумно за мен. Дали изобщо съм искала точно за него да се омъжа?

Все едно разгадал мислите ми, той казва:

— Бяхме много влюбени. — И добавя: — И до днес е така.

Нищо смислено не ми идва наум. Той отпива от кафето си, после отново поглежда албума. Обръща още няколко страници.

— На няколко пъти сменя работата си, след като завърши. Като че ли не беше наясно с какво точно искаш да се занимаваш. Аз стигнах само до бакалавър и изкарах курсове за преподавател. Първите няколко години беше трудно, но после ме повишиха и… ето ни тук.

Оглеждам дневната. Добре е подредена, удобна е. Но й липсва облик — нещо, което е типично за средната класа. Горски пейзаж в рамка виси на стената над камината, порцеланови фигурки се мъдрят до часовника на полицата. Дали имам участие в подбора на тези вещи?

— Преподавам в една гимназия наблизо — продължава Бен. — Вече съм завеждащ катедра. — Казва го без никаква гордост.

— А аз? — питам. Що за въпрос всъщност, известен ми е единственият възможен отговор.

Той стиска ръката ми.

— Наложи се да спреш след злополуката. Сега не работиш. — Сигурно е усетил разочарованието ми, затова добавя: — Впрочем не е и нужно. Все още получаваш обезщетение. Справяме се. Нищо не ни липсва.

Затварям очи, притискам с ръка челото си. Твърде много ми е дошло и в един миг ми се приисква да замълчи. Засега не мога да възприема повече и ако продължи да ме засипва с информация, ще експлодирам.

„Тогава какво правя по цял ден?“ Това искам да попитам, но от страх какъв отговор ще последвам, премълчавам въпроса.

Той дояжда филията и отнася таблата в кухнята. Когато се появява отново, вече си е облякъл палто.

— Трябва да тръгвам на работа.

Усещам как се напрягам.

— Не се тревожи — успокоява ме той. — Ще се справиш. Ще ти звънна, обещавам. Просто не забравяй, че днешният ден е като всеки друг. Няма страшно.

— Да, но…

— Трябва да вървя. Съжалявам. Преди да тръгна, ще ти покажа някои неща, които може да ти потрябват, докато ме няма.

В кухнята ми посочва кое в кой шкаф стои, останало ядене в хладилника, което мога да хапна на обяд, дъската за писане, закована на стената, и черния маркер до нея, вързан на конец.

— Понякога тук ти оставям бележки. — Виждам, че е написал „Петък“ с равни главни букви, а отдолу — Пране? Разходка? (Вземи си телефона!) Телевизия? Под думата „Обяд“ е отбелязал, че в хладилника има останала сьомга, и е добавил „Салата“. Накрая е написал, че ще се прибере най-късно до шест.

— Имаш и календар-бележник — казва той. — В чантата ти е. На последната страница са вписани важни телефонни номера, както и адресът, в случай че се загубиш. Имаш и мобилен телефон…

— Какво? — питам стреснато.

— Телефон без кабел — обяснява той. — Навсякъде можеш да го използваш. Навън, където искаш. Стои в чантата ти. Пак провери, ако тръгнеш да излизаш.

— Ще проверя — обещавам.

— Добре тогава.

Той взема оставената до вратата протрита кожена чанта с дълга дръжка.

— Е, аз тръгвам.

— Окей — отвръщам. Не знам какво друго да кажа. Чувствам се като дете, което са спрели от училище и то си стои само у дома, докато родителите са на работа. „Не пипай нищо. Не прави пакости. — Представям си как ми казва: — Не забравяй да си вземеш лекарството.“