Стивън Уотсън: Преди да заспя

— Вече видя банята — казва той и отваря съседната врата. — Това е кабинетът.

Надниквам. Бюро със стъклен плот, а отгоре — компютър, предполагам, макар че ме досмешава колко малък изглежда, като играчка. Отстрани има метално сив шкаф за документи, над него виси календар. Спретнато и подредено.

— Работя тук понякога — казва той и полека затваря вратата.

Прекосяваме площадката и той отваря друга врата. Легло, тоалетка, пак гардероби. Почти същата като стаята, в която се събудих.

— Случва се и тук да преспиш — продължава той, — но обикновено предпочиташ да не си сама, когато се събудиш. Изпадаш в паника, ако не успееш да се сетиш къде се намираш.

Кимам. Чувствам се като на оглед, все едно ме развеждат из жилище, което мога да наема. Сякаш съм евентуална съквартирантка.

— Да слезем на долния етаж.

Тръгвам след него. Той ми показва дневна — кафяво канапе и фотьойли със сходна тапицерия, плосък екран на стената, за който ми обяснява, че е телевизор, — трапезария и кухня. Напълно непозната обстановка. Нищо не изпитвам дори когато виждам снимка на двама ни в рамка върху една полица.

— Отзад има градина — казва той и аз поглеждам през остъклената врата на кухнята. Тъкмо се развиделява, нощното небе добива мастилен оттенък и успявам да различа очертанията на голямо дърво и барака в дъното на малка градина, но само толкова. Хрумва ми, че дори не знам в коя част на света се намираме.

— Къде сме? — питам.

Той застава зад мен. Виждам отраженията ни в стъклото. Аз. Моят съпруг. На средна възраст.

— В Северен Лондон — отвръща той. — В квартала Крауч Енд.

Отстъпвам. На ръба съм да изпадна в паника.

— Господи — казвам, — дори не знам къде живея, по дяволите…

Той хваща ръката ми.

— Не се тревожи. Ще ти мине.

Обръщам се с лице към него. Изчаквам да ми каже как точно ще ми мине, но напразно.

— Да ти направя ли кафе?

В първия миг настръхвам, но после отвръщам:

— Да. Ако обичаш.

Той напълва чайника.

— Да е черно — казвам аз. — Без захар.

— Знам — усмихва ми се той. — Препечена филийка?

Кимвам. Знае толкова много за мен — дори повече, отколкото аз самата — и все пак чувството е като след случайна среща; закуска с непознат в неговия дом, докато се чудя колко скоро мога да се измъкна, да си отида у дома.

Но има една малка разлика. Предполага се, че това е моят дом.

— Трябва да седна — казвам.

Той вдига очи към мен.

— Иди да седнеш в дневната. Идвам след минутка.

Кимам и излизам от кухнята.

След малко Бен отново се появява. Дава ми някаква книга.

— Ето ти този албум.

— Дали ще помогне?

Поемам книгата от ръката му. Подвързията е найлонова, нещо като имитация на стара кожа, но несполучлива. Изпод ръба на кориците излизат две червени шнурчета, вързани на панделка.

— Ей сега се връщам — казва той и излиза.

Сядам на канапето. Книгата натежава в скута ми. Имам чувството, че е чужда и не е редно да любопитствам. Напомням си, че онова, което ще открия вътре, се отнася до мен. Моят съпруг я сложи в ръцете ми.

Развързвам шнурчетата и отварям напосоки. Снимка: аз и Бен, но на много по-млада възраст.

Рязко затварям албума. Прокарвам ръце по подвързията, с нокът минавам по ръба на страниците. Сигурно това се повтаря всеки ден.

Не мога да си го представя. За миг изпитвам непоколебима увереност, че е допусната ужасна грешка, макар че не е възможно. Доказателството е тук — в огледалото на горния етаж, в сбръчканата кожа по ръцете, които галят затворената книга. Не съм онази, за която се мислех, когато се събудих.

А коя беше тя? — питам се. Кога съм била онази, която се събуди в чуждо легло с единствената мисъл за бягство. Затварям очи. Изпълва ме чувството, че се нося по вода. Има опасност да потъна.

Трябва да се хвана за нещо. Затварям очи и се опитвам да се фокусирам върху нещо, каквото и да е, само да е стабилно. Нищо не откривам. Толкова много години от живота ми, мисля си. Изгубени са.

Поемам си дълбоко дъх. Албумът ще ми каже коя съм, но нямам желание да го отворя. Още не. Искам да си поседя и миналото да е празнота. Увиснала в безтегловност, еднакво дистанцирана от вероятностите и фактите. Страхувам се да открия миналото си. Постиженията, провалите, неосъществените мечти.

Бен се връща и слага пред мен поднос. Препечени филийки, две чаши кафе, каничка мляко.

— Добре ли си? — пита ме.

Кимам.

Той сяда до мен. Избръснал се е, облякъл е панталон и риза, носи вратовръзка. Сега вече не прилича на баща ми. По-скоро на служител, който работи в някоя банка или офис. Не изглежда зле, минава ми през ума, после пропъждам мисълта.