Стивън Уотсън - Преди да заспя

Не съм прочела цялата история. Има още. Още много страници.

Изваждам дневника. Преди не бях забелязала, но след последната изписана страница липсват някакви листове.

Внимателно са отстранени, изрязани със скалпел или бръснач, близо до гръбчето.

Изрязани от Бен.

Сядам на пода с пръснатите пред мен листове и дочитам останалата част от моята история.

Първият запис носи дата — петък, 23 ноември. В този ден се видях с Клеър, мисля си. Трябва да съм записала това вечерта, след като съм говорила с Бен. Навярно все пак сме провели разговора, който очаквах. Седя тук — започвам да чета, — на пода в банята, в къщата, в която се предполага, че живея от години. Дневникът е пред мен, химикалката — в ръката ми. Пиша, защото не ми идва наум какво друго мога да направя.

Наоколо са пръснати смачкани на топка салфетки, напоени със сълзи и кръв. Примигвам и пред очите ми се спуска прозрачна червена пелена. Щом избърша окото си, се стича нова капка.

Поглеждам в огледалото: кожата над окото ми е сцепена, също и устната ми. Когато преглъщам, усещам металния вкус на кръв.

Искам да спя. Да си намеря някое безопасно място, да затворя очи и да си отдъхна, като животно.

Ето това съм аз. Животно. Оцелявам от един миг до следващия, живея ден за ден и се мъча да разгадая света, в който съм се озовала.

Сърцето ми бие бясно. Препрочитам последния параграф, не мога да откъсна очи от една дума: кръв. Какво се бе случило?

Започвам да чета по-бързо, препъвам се в отделни думи, прескачам по някой ред. Не знам кога ще се върне Бен, а не мога да рискувам да ми отнеме листовете, преди да съм ги прочела. Може да не ми се удаде друг шанс.

Бях решила, че ще е най-добре да говоря с него след вечеря. Седнахме да се храним в дневната — чиниите с наденица и картофено пюре сложихме на коленете си — и когато и двамата приключихме, го помолих да спре телевизора. Това не му се хареса.

— Искам да поговорим — казах аз.

В стаята настъпи неестествена тишина, нарушавана единствено от тиктакането на часовника и далечния шум на града. И моят глас, който звучеше глухо и вяло.

— Скъпа — каза Бен, като остави чинията си на масичката помежду ни. Полусдъвкана хапка месо бе закрепена отстрани на чинията, във воднистия сос плуваха грахчета. — Тревожили те нещо?

— Не — отвърнах аз. — Всичко е наред.

Не знаех как да продължа. Той ме погледна с широко отворени очи в очакване да кажа още нещо.

— Ти ме обичаш, нали? — Имах чувството, че събирам доказателства, подсигурявам се срещу евентуален упрек.

— Да — отвърна той. — Разбира се. За какво става дума? Какво не е наред?

Поех си дълбоко въздух.

— Бен, аз също те обичам. И разбирам какво те е подтикнало да се държиш по този начин, но знам, че си ме лъгал.

Още преди да довърша изречението, вече съжалявах, че съм започнала, но твърде късно. Забелязах как трепна. Погледна ме, разтегна устни сякаш да заговори, с обида в очите.

— Какво искаш да кажеш? Скъпа…

Сега вече нямаше как да се върна назад. Нямаше как да се измъкна от течението, в което бях нагазила.

— Знам, че много неща не си ми казвал, за да ме предпазиш, но не може повече така. Трябва да знам.

Той ми се стори объркан. А аз толкова много исках да чуя истината. Исках да си признае всичко, за да не се налага да обяснявам какво знам. За миг се заблудих, че точно така ще стане, но той ме опроверга.

— Какво искаш да кажеш? Не съм те лъгал.

Усетих надигащия се у мен гняв.

— Бен — казах аз. — Знам за Адам.

Изражението му се промени. Той преглътна, извърна очи към ъгъла на стаята. Откъсна топче от ръкава на пуловера си.

— Какво?

— Адам — повторих аз. — Знам, че сме имали син.

В първия миг той не каза нищо. Едва ли не очаквах да ме попита откъде знам, но ето че сама се досетих: този разговор не беше необичаен. Трябва да сме го водили и преди, като например в деня, когато видях романа си, а и в други дни, когато съм си спомняла Адам.

Побързах да го изпреваря, за да не се налага отново да слушам лъжи.

— Знам, че е загинал в Афганистан.

Той затвори уста, отвори я отново като в комична пантомима.

— Как така? Откъде знаеш?

— Ти ми каза — отвърнах аз. — Преди седмици. Дъвчеше бисквита, а аз бях в банята. Слязох долу и ти казах как съм си спомнила, че сме имали син, дори името му, а после ти ми разказа как е бил убит. Показа ми и снимки, на които сме аз и той, донесе ги някъде от горния етаж. Също и негови писма. Едно до Дядо Коледа…

Скръбта отново ме заля. Млъкнах.