Стивън Уотсън - Преди да заспя

Не знам какво очаквах. Навярно съм си мислела, че той ще падне в прегръдките ми, ще се разридае от облекчение и ще останем така, прегърнати и безмълвни колкото дълго е необходимо, за да настъпи покой и да намерим отново пътя един към друг. После щяхме да седнем и спокойно да обсъдим всичко. Може би щях да се кача горе и да взема писмото, което Клеър ми даде, и щяхме да го прочетем заедно, и така да започнем бавно и постепенно отново да изграждаме живота си, стъпили върху солидната основа на истината.

Събитията не се развиха както се надявах. Настъпи миг на пълно вцепенение, кратък промеждутък, в който всяко движение спря, всичко притихна. Не се чуваше дишане, нито движението по шосето. До слуха ми не достигаше дори тиктакането на часовника. Все едно животът бе увиснал в безтегловност на границата между едно състояние и следващото.

Мигът отмина. Бен се отдръпна. Сякаш щеше да ме целуне, но ето че мъгла премрежи периферното ми зрение и миг по-късно главата ми се отметна с пукот и от челюстта ми изригна болка. Политнах, по-скоро канапето се надигна към мен, а после главата ми се блъсна в нещо твърдо и остро. Извиках. Не помня какво. Може би „Бен!“ или „Помощ!“, но каквото и да е било, помощ не дойде. Вместо това втори удар, след него още един. Затворих очи, но друг не последва, чух единствено звук от отдалечаващи се стъпки и хлопване на затръшната врата.

Отворих очи и едва си поех въздух. Килимът се простираше пред мен във вертикална посока. До главата ми се въргаляше счупена чиния, остатъци от сос се процеждаха на пода и попиваха в килима. Зелени грахчета се бяха разпилели до полусдъвканата хапка наденица. Входната врата се отвори, после с трясък се затвори. Стъпки по пътеката. Бен си бе отишъл.

Изпуснах въздуха от дробовете си. Затворих очи. Не заспивай, казах си. Не бива.

Насила прогледнах. Тъмни кръгове в далечината, мирис на разкъсана плът. Преглътнах. Вкус на кръв.

Какво направих? — запитах се. — Какво направих?

Качих се на горния етаж и открих дневника. По килима капеше кръв от сцепената ми устна. Не знам какво се е случило. Не знам къде е съпругът ми, не знам дали изобщо искам да се върне.

Само че той ми е нужен. Без него не мога да живея.

Страх ме е. Искам да видя Клеър.

Следват празни редове. Спирам да чета, опипвам челото си. На едно място ме наболява. Синината, която видях сутринта и покрих с фондьотен. Бен ме е ударил. Поглеждам отново датата. Петък, 23 ноември. Било е преди седмица. Цели седем дни с илюзията, че всичко е наред.

Ставам да се погледна в огледалото. Не е изчезнала. Избледняваща синина като от натъртено. Доказателство, че написаното от мен е истина. Питам се как ли съм се самозалъгвала, за да обясня раната си… или по-скоро какви лъжи ми е наговорил той.

Внезапно го чувам да трополи по стълбите и сякаш за пръв път осъзнавам напълно, че съм тук с Бен. Мъжът, който ме е ударил. Ключът се превърта в ключалката.

Усещам как се раздвоявам. Част от мен иска да побегне, да грабне непрочетените страници и да се махне, но останалото от същността ми иска да знае какво се е случило. Напъхвам листовете под възглавницата, лягам на леглото и когато той влиза в стаята, затварям очи.

— Добре ли си, скъпа? — тихо пита той. — Будна ли си?

Отварям очи. Стои до вратата с бутилка в ръка.

— Взех „Кава“, нямаше друго. Става, нали?

Кимам, но нищо не казвам. Той оставя бутилката на тоалетката и ме целува.

— Ще си взема душ — прошепва. Влиза в банята и пуска водата.

Щом се уверявам, че е затворил вратата, продължавам да чета. Нямам много време — едва ли ще се забави повече от пет минути, — тъй че трябва да чета възможно най-бързо. Очите ми бягат надолу по страницата, дори не изчитат докрай всички думи, но и това ми е достатъчно.

Минали са часове, които съм прекарала в тъмния коридор на празната ни къща, с откъснато листче в едната ръка и телефон в другата. Химикалка върху хартия. Размазан номер. Отсреща никой не вдигна, макар сигналът „свободно“ да звучеше безспир. Не ми е за пръв път. Животът ми се върти в кръг. Клеър я няма, не може да ми помогне.

Какво искам аз всъщност? За бягство ли жадувам? Да се махна от Бен?

Не. И все пак искам да седнем и да поговорим като разумни хора. И той да ме разбере; както и аз него. Нима не е възможно?

В такъв случай защо звъня на Клеър? Защото само Клеър може да ми помогне, да помогне и на двама ни.

А вероятно и тя не може.

Открих телефона, който доктор Наш ми е дал. Беше ме предупредил да не го търся у дома. „Обаждай се на служебния“ така ми каза.