Стивън Уотсън - Преди да заспя

Късно е. Сигурно си е тръгнал. Сега е с Джули и ще прекара вечерта с нея. Ще правят каквото правят нормалните хора. Нямам представа какво значи това.

Набрах номера. Не чух сигнал. Записан глас ме уведоми, че имам грешка, посъветва ме да проверя номера и да опитам отново; изпълних инструкциите, но пак се получи същото. Сега вече разполагах само със служебния му телефон.

Поседях така известно време. Безпомощна. Вторачена във входната врата с надежда фигурата на Бен да се появи в матираното стъкло и да извади ключа, но и със страх.

В някакъв момент реших, че не мога да чакам повече. Качих се на горния етаж, съблякох се, пъхнах се в леглото и написах ето това. В къщата все още няма никой друг. Скоро ще затворя тетрадката, ще я сложа под възглавницата, ще загася лампата и ще заспя.

После ще забравя и ще остане само този дневник.

Страх ме е да вдигна листа, да не би следващият да е празен… не, има още.

26 ноември — пише отгоре.

Той ме удари в петък. Два дни не съм написала нищо. През цялото това време сигурно съм вярвала, че всичко е наред.

Кой знае какви ми ги е разправял. Лицето ми е охлузено и ме боли. Няма как да не съм се досещала, че нещо не е наред, нали?

Днес ми каза, че съм паднала. Пробута ми най-тъпото клише и аз се хванах. И защо не? Колко пъти му се е налагало да обяснява коя съм аз, кой е той и как се е стигнало до това, като се събудя, да не знам къде съм, да се виждам в огледалото с десетилетия по-възрастна, отколкото предполагам, тъй че защо да оспорвам неговото обяснение за причината окото ми да е синьо и подуто, а устната сцепена?

Плюс това навярно такова е било желанието ми — да му повярвам. Може би отказът би бил равнозначен на признание, за което още не съм готова. И тъй, денят започна. Целунах го, преди да тръгне за работа, раздигнах масата след закуската. Напълних ваната.

А после влязох тук, открих дневника и научих истината.

Празни редове. Не съм споменала доктор Наш, струва ми се. Да не би той да ме е изоставил? Да не би да съм намерила дневника без неговата помощ?

Или съм престанала да го крия? Продължавам да чета.

По-късно се обадих на Клеър. Никой не вдигна и аз седнах в дневната. С нищо не успявах да се разсея. Хващах някое списание, после го връщах на място. Пуснах телевизора и прекарах половин час, зяпайки в екрана, без да забележа какво предават. Погледнах дневника, неспособна да се концентрирам, неспособна да пиша. Отново набрах номера й, няколко пъти всъщност, и все същият запис ме подканяше да оставя съобщение. Минаваше обяд, когато тя се обади.

— Криси! Как си?

Чувах Тоби, който си играеше някъде наблизо.

— Добре съм — отвърнах, макар да не отговаряше на истината.

— Щях да ти се обадя — извини се тя. — Чувствам се отвратително, а е едва първият ден от седмицата!

Понеделник. Дните не значат нищо за мен; всеки един се стопява неотличим от онзи, който го е предхождал.

— Какво има? — попитах.

— А, нищо. Ядосвам се с Роджър. По-точно със съпругата му. Играе ни по нервите. Цял ден висяхме при адвоката, нали си представяш?

Не можех да си представя, разбира се.

— Трябва да те видя — казах в слушалката. — Можеш ли да дойдеш?

— У вас ли? — Тя сякаш се изненада.

— Да — отвърнах. — Моля те. Искам да поговорим.

— Какво има, Криси? Прочете ли писмото?

Поех си дълбоко въздух, неволно снижих глас до шепот.

— Бен ме удари.

Чух я как ахна, може би от изумление.

— Какво?

— Преди няколко дни. Насинена съм. Той ми каза, че съм паднала, но аз съм записала, че ме е ударил.

— Криси, няма начин Бен да те е ударил. Изключено. Той не е способен на такова нещо.

Обзе ме съмнение. Да не би всичко да е плод на въображението ми?

— Имам го записано в дневника — жално казах аз.

Тя помълча миг-два, после попита:

— Според теб защо те е ударил?

Вдигнах ръце към лицето си, напипах подутините около очите ми. Усетих прилив на гняв. Беше ясно, че тя не ми вярва.

Върнах се мислено към онова, което имах черно на бяло.

— Казах му, че пиша нещо като дневник. Че съм се видяла с теб, също и за срещите с доктор Наш. Казах му, че знам за Адам, и го помолих да престане да се преструва, че не е съществувал. Казах му, че си ми дала неговото писмо и че съм го прочела. И тогава той ме удари.

— Просто така?

За момента обидите, които бе изрекъл, и обвиненията му бяха още в главата ми.

— Развика ми се. Нарече ме кучка. — В гърдите ми се надигна ридание. — Той… обвини ме, че спя с доктор Наш. Аз отрекох, а после…