Стивън Уотсън - Преди да заспя

— После какво?

— Тогава ме удари.

Тишина, после гласът на Клеър:

— Друг път удрял ли те е?

Замълчах. Нямаше как да знам. Може би да. Очевидно на Клеър й бе трудно да си представи, че Бен е способен на жестокост, но напълно възможно бе в отношенията помежду ни поначало да е имало насилие. В главата ми проблесна образ: аз и Клеър на демонстрация, вдигнали саморъчно направени плакати — „Зачитайте правата на жените“, „Не на домашното насилие“ — и си спомних как, макар да съчувствах на жените, обвързали се със съпрузи побойници, с които продължават да живеят, бях гледала на тях снизходително. Не разбирах защо просто не си тръгнат. Те са слаби, мислех си. Слаби и глупави.

Възможно ли бе и аз да съм попаднала в същия капан?

— Не знам — отвърнах на въпроса на Клеър.

Тя помълча малко, после каза:

— Трудно ми е да си представя Бен да удари когото и да било, но може би не е невъзможно. Господи! Той ме караше да се чувствам виновна, че ям месо. Помниш ли?

— Не — отвърнах. — Нищо не помня.

— По дяволите! Извинявай. Просто ми е трудно да си представя, че би посегнал на някого. Не докосваше нито месо, нито риба. Той дори муха не би убил!

Порив на вятъра развява завесите. Чувам тракането на влак в далечината. Писъци откъм кея. Долу на улицата някой изругава, следва пукотът на строшено стъкло. Нямам желание да чета по-нататък, но знам, че трябва.

Побиха ме студени тръпки.

— Бен е вегетарианец?

— Не ми казвай, че не знаеш — засмя се тя.

Извиках в ума си вечерта, когато ме удари. Парче месо, бях написала. Грахчета плуват в редкия сос.

— Не мога да си спомня — отвърнах. Изправих се и отидох до прозореца. По шосето нямаше движение, дърветата в градината отсреща леко се поклащаха от вятъра. — Но не ми се вярва. Бен яде месо. Не е вегетарианец. Поне сега. Да не би да се е променил?

Чух как Клеър изпусна въздуха от дробовете си. Настъпи продължително мълчание.

— Клеър? — Тишина. — Клеър? Там ли си?

— Да — най-сетне се обади тя. Звучеше ядосана. — В момента му звъня. Ще разнищя тая история. Той къде е?

В гърдите ми се надигна паника. Не исках тя да говори с него и в същото време го желаех.

— Сигурно е в училището. Каза ми, че няма да се върне преди пет.

— В училището? — повтори тя. — Сигурно имаш предвид университета. С преподаване ли се занимава?

Страх, който дори не можех да назова, започна да нараства в мен.

— Работи в едно училище наблизо — отвърнах. — Не мога да си спомня името.

— И какво прави там?

— Учител е. Завежда катедрата по химия. Така ми каза, струва ми се. — Почувствах се виновна, че не знам какво работи съпругът ми, че не мога да си спомня как печели парите, с които се издържаме. — Не си спомням — признах.

Вдигнах очи и зърнах подпухналото си лице, отразено в стъклото на прозореца. Чувството за вина се изпари.

— Учител? — питаше Клеър. — В кое училище?

— Не знам — отвърнах. — Мисля, че не ми е казвал.

— Нито веднъж?

— За тази сутрин съм сигурна, че не е. А за мен това е все едно никога.

— Извинявай, Криси — въздъхна тя. — Не исках да те разстройвам. Въпросът е… — Долових, че й хрумна нещо друго, затова не довърши изречението. — Можеш ли да намериш името на училището?

Спомних си, че на горния етаж има кабинет.

— Мисля, че да. Защо?

— Искам да се обадя на Бен, да говоря с него. За да се уверя, че ще си бъде у вас, когато дойда следобед. Не искам напразно да се разкарвам!

Забелязах, че се опитва да придаде хумористична нотка на гласа си, но не й го казах. Чувствах се безсилна, не можех да реша как е най-добре да постъпя, затова предпочетох да отстъпя пред моята приятелка.

— Искаш ли да затворя и пак да ти се обадя? — попитах, но тя каза, че ще изчака на телефона.

Внимателно оставих слушалката и се качих на горния етаж. В кабинета всяко нещо си беше на мястото, купищата книжа бяха наредени на спретнати купчини върху бюрото. Не ми отне дълго да открия някакъв формуляр; писмо за отминала родителска среща.

— „Сейнт Ан“ — казах, когато се върнах. — Да ти дам ли телефона?

Тя отвърна, че и сама ще го намери.

— Ще ти се обадя малко по-късно.

Отново пристъп на паника.

— Какво ще му кажеш? — попитах.

— Ще разнищя тая история — повтори тя. — Повярвай ми, Криси. Трябва да има някакво обяснение, нали?

— Да — отвърнах и затворих.

Нямах представа какво ще се случи. Чувствах се напълно безсилна. Внезапно ме обхвана страх. Ами ако първото ми предположение е било правилно? Ами ако Клеър и Бен все още са любовници? Може би в момента тя му звъни, предупреждава го. Тя подозира нещо, казва му сигурно. Бъди нащрек.