Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Криси, Бърмингам е доста далеч. Адам има много работа, зает е.

— Какво ми казваш?

— Вероятно не може да идва до Лондон толкова често.

— Да, но той…

— Ти мислиш, че изобщо не идва. Не ми се вярва. Може би идва когато може.

Замлъкнах. Много неща не проумявах. Но Клеър сигурно беше права. В крайна сметка си водех дневник едва от няколко седмици. А преди това може и да беше идвал.

— Трябва да го видя. Искам да го видя. Смяташ ли, че може да стане скоро?

— Не виждам пречка. Но ако Бен наистина ти казва, че е мъртъв, трябва да говорим първо с него.

Разбира се, мина ми през ума. Но какво ще каже той? Нали смята, че все още вярвам на лъжите му.

— Той скоро ще се прибере. Ти можеш ли да дойдеш? Да ми помогнеш да разплета мистерията.

— Разбира се — отвърна тя. — Разбира се. Нямам представа каква е тая бъркотия. Но ще говорим с Бен. Обещавам ти. Ще дойда сега. Тръгвам веднага.

— Сега? Веднага ли?

— Да. Тревожа се, Криси. Нещо не е наред.

Тонът й ме смути, но в същото време почувствах радостно вълнение при мисълта, че много скоро може да видя моя син. Прииска ми се да видя снимката му, на мига. Спомних си, че имаме само няколко и всичките са заключени. Изведнъж ми хрумна да попитам:

— Клеър, имали ли сме пожар?

— Какъв пожар? — озадачено попита тя.

— Ние нямаме много снимки на Адам. И никакви от сватбата ни. Бен казва, че сме ги изгубили в пожара.

— Какъв пожар? — повтори тя.

— Бен казва, че в предишната ни къща е имало пожар. Много неща сме изгубили.

— Кога?

— Не знам. Преди години.

— И нямате никакви снимки на Адам?

— Имаме няколко — отвърнах аз. — Не са много. Но нито една като голям. И нито една по време на ваканции. И от медения ни месец нямаме снимки. Нито от Коледа. Никакви.

— Криси — произнесе тя с тих, премерен глас. Като че ли долових някакво ново чувство. Страх. — Опиши ми Бен.

— Какво?

— Опиши ми го. Как изглежда Бен?

— Ами пожарът? Кажи ми първо за него.

— Не е имало никакъв пожар — отсече тя.

— Но аз съм записала, че си го спомням. Прекипяла мазнина. Телефонът звъни…

— Трябва да си си въобразила.

— Но…

Тя вече не криеше безпокойството си.

— Криси! Не е имало пожар. Бен щеше да ми каже. Хайде, опиши ми го. Как изглежда той? Висок ли е?

— Не много.

— Черна коса?

Мозъкът ми изключи. Бях го видяла сутринта, но образът бе изчезнал, останала бе само бегла представа.

— Да. Не. Не знам. Започва да побелява. Има шкембе, струва ми се. А може би не. — Изправих се. — Трябва да видя снимката му.

Качих се на горния етаж. И ги открих — снимките, залепени около огледалото. Аз и моят съпруг. Щастливи. Заедно.

— Косата му е… кестенява — казах в слушалката.

Отвън като че ли спря кола.

— Сигурна ли си?

— Да — отвърнах.

Двигателят изключи, вратата се затръшна. Дистанционното на колата изпиука силно. Снижих глас.

— Мисля, че Бен се прибира.

— По дяволите! Отговаряй бързо. Има ли белег?

— Белег — повторих. — Къде?

— На лицето, Криси. Пресича цялата му буза. От злополука при скално катерене.

Прегледах снимките, извадих онази, на която двамата със съпруга ми закусваме по халати. Той е щастливо усмихнат, но освен едва набола брада по бузите му няма и петънце. Страхът заплашва да ме парализира.

Чух входната врата да се отваря. И глас.

— Кристин! Скъпа! Прибрах се!

— Не — отвърнах в слушалката. — Няма белег.

В мембраната прозвуча съскащ звук, нещо между удивление и въздишка.

— Мъжът, с когото живееш — каза тя. — Не знам кой е. Но това не е Бен.

Завива ми се свят. Ужасът е неописуем. Чувам да се пуска водата в тоалетната, но нищо не мога да направя, продължавам да чета.

Не знам какво стана. Последователността определено ми се губи. Клеър се развика.

— По дяволите! — започна да ругае тя и дълго не спря. Не успявах да уловя и една фраза. Съзнанието ми се предаде на паниката. Чух как се тропна входната врата, ключалката прещрака. Какво можех да направя? Извиках към мъжа, когото бях смятала за свой съпруг.

— В банята съм — изрекох на пресекулки. Отчаяна. — Слизам след минута.

— Ще дойда — заяви Клеър. — Ще те измъкна от там.

— Добре ли си, скъпа? — извика мъжът, който не е Бен.

— Да — отвърнах.

Чух стъпките му по стълбите и се сетих, че не съм заключила вратата на банята. Снижих глас.

— Не сега — казах аз. — Той е тук. Ела утре. Когато ще бъде на работа. Ще си приготвя нещата. Ще ти се обадя.

— По дяволите! — отново изруга тя. — Добре. Гледай да запишеш в дневника. При първа възможност. Не забравяй.