Стивън Уотсън - Преди да заспя

Той изважда тази с Хелън, която вече съм видяла. Нов прилив на гняв.

— Покажи ми поне една, на която сте двамата. Все някакви имаш, нали? Ако наистина си негов баща.

Той не казва нищо. Преглежда снимките в ръката си и за момент ми се струва, че наистина ще извади снимка на тях двамата заедно, но това не се случва. Ръцете му увисват до тялото.

— Не съм взел — казва той. — Останали са у дома.

— Ти не си негов баща, нали? Кой баща няма снимки със сина си? — Той присвива очи като че ли от яд, но аз не мога да се спра. — Кой баща би излъгал съпругата си, че синът им е мъртъв? Признай си! Ти не си бащата на Адам! Бен е неговият баща. — С произнасянето на името изникна образ. Мъж с тесни очила с тъмни рамки и черна коса. Бен. Повтарям името му, за да запечатам образа му в ума си. — Бен.

Името произвежда ефект върху мъжа, който стои пред мен. Лицето му помръква. Свежда очи надолу с неописуема тъга. Изрича нещо, но твърде тихо, за да го чуя, затова го моля да повтори.

— Не ти е нужен Адам — казва той.

— Какво?!

Гласът му укрепва, той ме поглежда право в очите.

— Адам не ти е нужен. Сега имаш мен. Нали сме заедно. Адам не ти е нужен. Бен не ти е нужен.

При тези думи малкото сила, която съм събрала, изчезва, а той сякаш се съвзема. Усмихва се и отново ме поглежда.

— Не се разстройвай — съветва ме бодро. — Какво значение има? Аз те обичам. Нищо друго не е важно. Нали? Аз те обичам и ти ме обичаш.

Той прикляка и протяга ръце към мен. Усмихва се и кима бързо-бързо, сякаш съм животно, което се опитва да подмами да излезе от дупката, в която се крие.

— Хайде — казва той. — Ела при мен.

Пълзешком отстъпвам още по-назад. Удрям се в нещо твърдо и усещам топлия лепкав радиатор зад гърба ми. Това ми помага да се ориентирам: намирам се под прозореца в далечния край на стаята. Той бавно напредва.

— Кой си ти? — повтарям аз, опитвайки се гласът ми да звучи равен и овладян. — Какво искаш?

Той спира. Все така е приклекнал пред мен. Ако протегне ръка, може да докопа стъпалото, коляното ми. Ако се приближи още малко, мога да го ритна, макар че не съм сигурна дали ще го достигна, а и съм боса.

— Какво искам ли? Нищо. Искам просто да сме щастливи, Криси. Както беше преди. Помниш ли?

Отново тази дума. Помниш. Минава ми през ум, че това е сарказъм.

— Не знам кой си — изричам аз едва ли не истерично. — Как така да помня? Никога преди не съм те виждала!

Усмивката изчезва. Лицето му посърва. Ето го критичния момент, сякаш за част от секундата предимството се накланя в моя полза и силите са изравнени.

Той отново се оживява.

— Знам, че ме обичаш. Така пише в дневника ти. С очите си видях. Знам, че искаш да сме заедно. Защо отказваш да си спомниш?

— Дневникът! Откога четеш дневника ми?

Той сякаш не ме е чул. Повишава тон едва ли не тържествуващо.

— Кажи де, кажи, че не ме обичаш.

Аз мълча.

— Видя ли? Не можеш. Не можеш да го кажеш. Защото ме обичаш. Не си спомняш, но ме обичаш. Винаги си ме обичала, Криси. Винаги.

И двамата сме на пода, един срещу друг.

— Спомням си как се запознахме.

Сещам се как ми е разказал — за разлятото кафе в университетската библиотека — и се чудя какво ли ще последва. Дали ще подхване същата история? Дали я е повтарял толкова пъти, че вече сам си вярва? Той продължава, без да ме изпуска от поглед.

— Ти работеше нещо. Ходеше в едно кафене всеки ден. Винаги сядаше до прозореца, имаше си любимо място. Понякога водеше и малко дете, но обикновено беше сама. Седеше с отворена пред теб тетрадка, или пишеше, или просто зяпаше навън. Беше толкова красива. Аз минавах оттам всеки ден на път към автобусната спирка и започнах да очаквам с нетърпение да тръгна към къщи, за да те зърна. Опитвах се да позная с какво ще си облечена, дали ще си с вързана или пусната коса, дали ще си поръчаш парче торта или сандвич. Понякога пред теб стоеше недокоснат кроасан, друг път в чинията бяха останали само трохи или дори нищо, само кафе. — Той се засмива, тъжно клати глава и аз си спомням разказа на Клеър за кафенето и разбирам, че говори истината. — Минавах оттам по едно и също време всеки ден и все не успявах да позная как решаваш кога да хапнеш. Отначало предположих, че имаш предпочитание за всеки ден от седмицата, но не се получи модел и реших, че може би връзката е определена дата. И от това нищо не излезе. Започнах да се чудя кога всъщност си поръчваш закуската. Помислих си дали не зависи от часа, когато идваш, тъй че започнах да излизам по-рано от работа и хуквах към кафенето с надеждата да видя кога пристигаш. И един ден теб те нямаше. Чаках, докато не се появи. Буташе детска количка и когато стигна до кафенето, се затрудни да влезеш. Изглеждаше толкова безпомощна пред това препятствие, че без да се замисля, аз пресякох улицата и ти държах вратата, докато влезеш. Ти ми се усмихна и ми каза „Много благодаря“. Беше толкова красива, Криси. Исках да те целуна още тогава, но не можех; и за да не си помислиш, че съм изтичал само за да ти помогна да влезеш в кафенето, аз те последвах и се наредих зад теб на опашката. Ти ме заговори, докато чакахме. „Много хора има днес.“ — „Да“, отвърнах аз, макар че в този час не беше чак толкова пълно. Просто исках разговорът да продължи. Поръчах си кафе и кифличка като твоята и за секунда се почудих дали да не попитам ще имаш ли нещо против да седна при теб, но докато ми направят кафето, ти вече си приказваше с някого, един от собствениците на заведението, струва ми се, тъй че седнах сам в ъгъла.