Стивън Уотсън - Преди да заспя

По линията настъпи тишина, но след миг Клеър попита:

— Каква скръб?

Казах си, че проявява безчувственост, грубост дори. Може би беше забравила колко отскоро знам за загубата.

— Адам — казах аз. И дори само изричането на името ми причини болка.

— Какво за Адам?

Просветна ми. Господи, помислих си. Тя не знае. Бен не й е казал. Осъзнаването ме сломи: трябваше отново да преживея мъката, да й разкажа за моя мъртъв син, да я успокоявам, когато научи истината, макар че през цялото това време аз копнеех да намеря кой да ме утеши. Напълних дробовете си с въздух и се изправих.

— Той е мъртъв — казах аз.

— Мъртъв? — смаяно повтори Клеър. — Кога? Как?

— Не знам точно кога. Бен като че ли ми каза, че станало миналата година. Бил е убит във войната.

— Каква война?

— В Афганистан.

И тогава Клеър каза:

— Криси, за какво ще ходи в Афганистан? — Прозвуча ми странно, сякаш се зарадва.

— Бил е в армията — отвърнах аз, но ето че сама се усъмних в думите си. Все едно най-сетне се докосвах до истина, която съм знаела през цялото време, но разумът ми е отказвал да я приеме. Чух как Клеър изсумтя, все едно й беше забавно. — Клеър — казах аз, — какво има? Какво не разбирам?

— Криси — каза тя. — Криси, скъпа, Адам не е бил в армията. Никога не е ходил в Афганистан. Той живее с приятелката си Хелън. Занимава се с компютри. Аз съм неговата кръстница, помниш ли? Чуваме се, макар и рядко.

Отне ми известно време да отгатна защо така настойчиво говори в сегашно време, но тя ме изпревари:

— Миналата седмица му позвъних, след като се срещнахме с теб. — Тя вече се смееше с глас. — Нямаше го вкъщи, но говорих с Хелън. Адам е жив!

Спрях да чета. В стаята е тихо. Нищо не чувам. Нищо не усещам. Просто се чувствам олекнала. Празна. Сякаш ще падна назад или ще отлетя. Смея ли да повярвам? Искам ли? Подпирам се на тоалетката и продължавам да чета, като смътно отбелязвам, че вече не чувам да шуми водата на душа.

Не помня какво стана после. Беше днес следобед, но аз губя нишката на времето. С мисълта си улавям само фрагменти, отделни моменти, но всеки е откъснат от останалите, сякаш са разпилени мъниста от някога цяла огърлица.

Трябва да съм залитнала и да съм се хванала за някакъв стол.

— Той е жив? — От гърлото ми излезе хрип, после дойде отрицанието. — Не. — Стомахът ми се обърна, преглътнах с усилие на волята. Мярна ми се вероятността Клеър да ме лъже, трябваше да го чуя отново. — Наистина ли е жив?

— Да — извика тя. — Да!

— Но… Но аз видях вестника. Изрезка всъщност. Там пишеше, че е бил убит.

— Няма начин да е истинска, Криси. Не е възможно. Той е жив.

Отново отворих уста, но ме зашемети взрив от емоции. Радост. Спомням си радостта. Чистото ликуване от съзнанието, че Адам е жив, защипа като мехурче на езика ми, но примесено с горчивия кисел привкус на страха и болката. Защо ме лъжеше Бен? Нарочно ли искаше да ме боли? Спомних си синините, представих си с каква сила ме е удрял, след като още си личат. Може би проявлението не е само физическо, може би в определени дни му доставя удоволствие да ми казва, че синът ми е мъртъв, за да види с очите си болката, която ми причинява. Възможно ли бе в други дни, когато си спомням бременността или раждането, той просто да ми казва, че Адам е заминал някъде, че работи в чужбина, че живее в другия край на града? Възможно ли бе да избира каква да е съдбата на нашия син в зависимост от това колко ми е ядосан?

В такъв случай защо не съм записала нито една от тези фалшиви версии, с които ме е мамил?

В главата ми нахлуха асоциации, образи на Адам, какъвто си го представях сега, фрагменти от събития, които навярно съм пропуснала, но нищо не се задържаше. Всяка мисъл се изплъзваше и изчезваше. Оставаше единствено надеждата, че е жив. Жив. Синът ми е жив. Мога да го видя.

— Къде е той? — попитах. — Къде е? Искам да го видя.

— Криси, Криси! — викна Клеър. — Запази спокойствие.

— Но…

— Криси — прекъсна ме тя. — Идвам при теб. Стой там.

— Клеър! Кажи ми къде е той!

— Тревожа се за теб, Криси. Моля те…

— Но…

— Криси, успокой се — повиши тон тя и ето че една мисъл проби през мъглата на объркването: държа се истерично. Вдишах дълбоко и се опитах да се укротя.

Клеър трябва да бе доловила пренастройката. Гласът й омекна.

— Адам живее в Бърмингам.

— Но нима не знае къде живея аз? — възкликнах. — Защо не идва да ме вижда?

— Криси… — започна тя.

— Защо? Защо не идва у нас? Да не би да не се разбира с Бен? Затова ли?