Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Помогни ми — казах. — Помогни ми!

Помислих си за дневника, скрит в гардероба. Трябва да остана спокойна, казах си. Да се престоря, че всичко е наред, поне докато стигна до него и запиша, че съм в опасност.

Затворих, когато той бутна вратата на банята.

Това е краят. Трескаво прелистих нататък, но друго няма. Следващите страници са празни, виждат се само червените линии на полето и бледосините редове. Те очакват продължението на моята история. Само че тя спира дотук. Бен беше открил дневника, бе махнал тези страници, а Клеър не беше дошла. Когато доктор Наш взе дневника ми — трябва да е било на 27, вторник, — не съм знаела, че нещо не е наред.

В един мълниеносен проблясък картината ми се изяснява, разбирам защо дъската в кухнята толкова ме е озадачила. Почеркът. Спретнатите равни главни букви по нищо не приличат на почерка в писмото, което ми даде Клеър. Някъде дълбоко в себе си бях отгатнала, че бележките и писмото не са писани от един и същ човек.

Вдигам очи. Бен — или мъжът, който се представя за Бен — излиза от банята. Застава пред мен, облечен в същите дрехи, изучава лицето ми. Не знам колко дълго се е крил вътре и ме е наблюдавал как чета откъснатите страници, но очите му не издават нищо. Откривам единствено равнодушна пустота, пълно безразличие към онова, което вижда, сякаш то не го засяга.

Чувам се как изхълцвам. Изпускам листовете. Те се пръскат на пода като ветрило.

— Ти! — успявам да изрека. — Кой си ти?

Той мълчи. Гледа листовете пред мен.

— Отговори ми! — В гласа ми звучи императивност, макар да се чувствам безсилна. Умът ми препуска в опит да отгатна кой може да е. Някой от дома, предполагам. Пациент? Не откривам никаква логика. Паниката за пореден път се прокрадва успоредно с новата мисъл, която се оформя, после изчезва.

Ето че той вдига очи към мен.

— Аз съм Бен — изговаря бавно, сякаш да ми внуши очевидното. — Бен. Твоят съпруг.

Пълзешком се дръпвам назад. Не е възможно. Абсурд. Блъскам си главата да изровя какво съм прочела, какво знам.

— Не — казвам аз и повтарям по-високо: — Не!

Той пристъпва към мен.

— Да, Кристин. И ти го знаеш.

Страхът ме сграбчва. Преминава в ужас, повдига ме, задържа ме за миг във въздуха, после ме стоварва в сътворения от него кошмар. Припомням си думите на Клеър. Това не е Бен. И тогава се случва нещо странно. Установявам, че не съм прочела тези нейни думи, а си спомням как ги е изрекла. В главата ми има следа от паниката в гласа й, от страстта, с която изруга, преди да ми каже до какво заключение е стигнала и да повтори „Но това не е Бен“.

Спомням си.

— Не — казвам аз. — Ти не си Бен. Клеър ми каза! Кой си ти?

— Не помниш ли снимките, Кристин? Онези около огледалото в банята? Ето, взех ги, за да ти ги покажа.

Той прави крачка към мен, посяга към чантата си, която още е на леглото.

— Виж! — Подава ми няколко снимки със завити краища, но аз не ги вземам. — Виж! — повтаря той и когато поклащам глава, взема първата, поглежда я, тика я пред очите ми. — Това сме ние. Виж, ти и аз. — На снимката сме двамата. Седим в някаква лодка, плаваме по река или канал. Зад нас се вижда тъмна мътна вода, някакви водорасли. И двамата изглеждаме млади, кожата ни е опъната на местата, където сега е отпусната, очите ни нямат бръчки, те са широко отворени, щастливи. — Не виждаш ли? Погледни! Това сме ние. Ти и аз. Преди години. Отдавна сме заедно, Криси. Дълги години.

Съсредоточавам се върху снимката. Нямам друг изход. Изплуват образи; ние двамата, слънчев следобед. Бяхме наели лодка. Не помня къде.

Той вдига друга снимка. На нея сме доста по-възрастни. Сякаш е скорошна. Стоим пред църква. Денят е мрачен, той носи костюм, здрависва се с някакъв мъж, който също е в костюм. Аз нося шапка, която като че ли ми създава трудности; трябва да я придържам, сякаш вятърът ще я отнесе. Не гледам в обектива.

— Тази е отпреди няколко седмици — продължава той. — Наши приятели ни поканиха на сватбата на дъщеря си. Помниш ли?

— Не — гневно отвръщам аз. — Не помня!

— Беше прекрасен ден — казва той и обръща снимката, за да я разгледа. — Прекрасен…

Спомням си какво съм прочела в дневника за реакцията на Клеър, когато й казах за вестникарската изрезка, съобщаваща за смъртта на Адам: „Не може да е истинска.“

— Покажи ми Адам — прекъсвам го аз. — Хайде! Покажи ми поне една негова снимка. Поне една.

— Адам е мъртъв. Умря, изпълнявайки воинския си дълг. Като герой.

— И все пак трябва да имаш снимка с него. Покажи ми една.