Стивън Уотсън - Преди да заспя

Веднъж се обадих в болницата и попитах как се държиш, когато не идвам или не водя Адам. «Опишете ми я точно сега», така поисках. Казаха ми, че си спокойна. Щастлива. Че седиш в стола до леглото си. «Какво прави?» — попитах. И чух, че разговаряш с друга пациентка. Твоя приятелка. С която понякога сте играели на карти.

«Играе карти?» — изумих се аз. Не можех да повярвам. Да, потвърди гласът по телефона. Проявявала си голямо умение. И ти доставяло удоволствие. Всеки ден се налагало наново да ти разясняват правилата, но после си биела всички наред.

«Щастлива ли е?»— попитах тогава. «Да — отвърнаха ми. — Да. Тя винаги е щастлива.» — «Спомня ли си за мен? — попитах. — За Адам?» — «Не, и когато не ви вижда.» Така ми отговориха.

Причината бях аз, Крис. Моето присъствие. Не знам защо — може би ти напомнях за онова, което бе загубила. Въпросът е, че именно аз те разстройвах, аз и Адам. Тогава, струва ми се, реших, че трябва да те измъкна оттам, да те настаня другаде, дори да останеш там завинаги. Може би вече съм знаел, че някой ден ще се видя принуден да те напусна.

Така и направих. Намерих място, където можеш да останеш колкото е необходимо. И да бъдеш щастлива. Защото наистина ще бъдеш щастлива, без мен, без Адам. Няма да знаеш за нас, тъй че няма да ти липсваме.

Толкова много те обичам, Крис. Искам да знаеш, че това е истината. Обичам те повече от всичко на света, още от мига, когато те видях за пръв път. Но трябва да осигуря на нашия син истински живот, какъвто заслужава. Скоро ще порасне достатъчно, за да разсъждава самостоятелно. Искам да запази щастливи спомени от теб, неговата майка. Няма да го лъжа, Крис, всичко ще му кажа, когато стане достатъчно голям да го разбере. Ще му обясня защо съм стигнал до това решение. Ще му кажа, че дори да има огромно желание да те види, ще се натъжи безкрайно. Може би ще ме намрази. И ще ме обвинява. Мога само да се надявам да има търпение. Но това е правилното решение. Единственият начин. Искам той да бъде щастлив. Искам и ти да си щастлива. Дори щастието за теб да е постижимо без мен.

От известно време си в Уеъринг Хаус. Като че ли свикна с обстановката. Спокойна си. Вече не изпадаш в паника. Всекидневието ти има определен ритъм. Което е хубаво. Тъкмо това исках за теб. И вече е време да си вървя.

Опитах се да ти обясня всичко това очи в очи, но не мога, скъпа. Ти твърдиш, че си разбрала, после аз си тръгвам или просто излизам от стаята да говоря с лекарите или да разменя някоя дума с Никол, Мери, или която е на смяна и когато се върна при теб, всичко ти е като изтрито. Убийствено е да те гледам така.

Никога няма да престана да те обичам, Крис. Никога. С цялото си сърце. Сега и завинаги. Ще отгледам нашия син и когато порасне, той също ще те обича. Повярвай ми.

Ще дам това писмо на Клеър. Ще я помоля да ми го пази и да ти го даде, когато се възстановиш достатъчно, за да го разбереш. Аз самият нямам сили да го задържа, непрекъснато ще е в ума ми и няма да устоя, ще ти го дам още другата седмица, другия месец или догодина. А ще е твърде скоро.

Сигурно си отгатнала, наистина се надявам някой ден отново да бъдем заедно. Когато се възстановиш. Ние тримата. Цялото семейство. Имам нужда да вярвам, че ще се случи. Трябва да вярвам, иначе ще умра от мъка.

Аз не те изоставям, Крис. Никога няма да те изоставя. Твърде много те обичам.

Толкова много ще ми липсваш. Сърцето ми ще се къса всеки един ден, докато сме разделени. Но така е правилно да постъпя, това е единственият изход за мен.

Недей да ме мразиш. Обичам те.

Целувам те!

Прочитам го отново и сгъвам листовете. Писмото шумоли, като че ли е писано вчера, но пликът, в който го пъхнах, беше мек, с омачкани ръбове; издава някакъв аромат, като парфюм. Къде ли е стояло досега? Дали Клеър през цялото време го е носила в чантата си? Или по-скоро го е сложила в някое чекмедже у дома, но никога не е забравяла къде е? Стояло си е там с години в очакване да настъпи подходящият момент да бъде прочетено. Години, през които не съм знаела кой е съпругът ми, нито дори коя съм аз. Години, в които за нищо на света не бих могла да преодолея пропастта помежду ни, защото не съм знаела за нейното съществуване.

Притискам плика в скута си. Сега плача, докато пиша, но не се чувствам нещастна. Най-сетне всичко ми е ясно. Защо Бен ме е напуснал, защо ме е лъгал.

Защото той наистина ме е лъгал. Не ми е споменавал романа, който съм написала, за да не ме съкруши фактът, че никога няма да напиша друг. Повтарял ми е, че най-добрата ми приятелка е заминала надалеч, за да ми спести разкритието на тяхното, макар и еднократно, но двойно предателство. Защото е смятал, че твърде много ги обичам и не бих могла да им простя. Повтарял ми е, че ме е блъснала кола, че съм пострадала при злополука, за да не бъда принудена да приема факта, че съм била нападната и случилото се с мен не е случайност, а следствие от предумишлен акт на злостна омраза. Казвал ми е, че никога не сме имали деца не само за да ми спести мъката по моя единствен мъртъв син, но и за да ме пощади, да ме предпази от удара на зашеметяващата скръб всеки един ден от живота ми. Скрил е от мен и друго: че след години в напразни опити да събере семейството ни най-сетне е трябвало да приеме факта, че няма такъв шанс, взел е сина ни, за да потърси щастие другаде.