Стивън Уотсън - Преди да заспя

Неодобрението изчезна. За пръв път тя като че ли се изненада.

— Криси!

— Вярно е — настоях аз. Поех си въздух, за да мога да продължа. — Знам, че ме обича. Но аз имам нужда да е откровен с мен. За всичко. Миналото ми е напълно изтрито. Само той може да ми помогне. Имам нужда от помощта му.

— В такъв случай трябва да говориш с него. Да му се довериш.

— Но как бих могла? След всичките му лъжи? Как бих могла?

Тя отново притисна ръцете ми.

— Криси, Бен те обича. И сама го знаеш. Обича те повече от всичко на света. Винаги те е обичал.

— Но…

— Трябва да му се довериш — прекъсна ме тя. — Повярвай ми. Всичко ще си изясните, но ти трябва да му кажеш истината. За доктор Наш. За онова, което записваш в дневника. Няма друг начин.

Дълбоко в себе си осъзнавах логиката в думите й, но не успявах да убедя себе си, че трябва да призная пред Бен за дневника.

— Той може да поиска да прочете какво съм написала.

Тя ме погледна с присвити очи.

— Да не би да има нещо, което не искаш Бен да прочете?

Не казах нищо.

— Говори, Криси!

Извърнах глава. Двете дълго мълчахме и в един момент тя разтвори чантата си.

— Ще ти дам нещо, Криси. Бен ми го повери, когато реши, че трябва да те напусне.

Тя ми подаде плик. Измачкан, но запечатан.

— Каза ми, че то обяснява всичко.

Отпред, с равни главни букви, бе написано името ми.

— Помоли ме да ти го дам, ако някога преценя, че си достатъчно укрепнала.

Погледнах я, разтърсена от противоречиви чувства. Вълнение и страх.

— Мисля, че трябва да го прочетеш. Времето настъпи.

Поех плика и го сложих в чантата си. Не знам защо, но нямах желание да го отворя тук, пред Клеър. Навярно се притеснявах, че по лицето ми тя ще отгатне съдържанието и то вече няма да ми принадлежи изцяло.

— Благодаря ти — казах аз.

Изражението й остана сериозно.

— Криси — започна тя с наведена глава. — Има причина Бен да ти повтаря, че съм заминала.

Пауза. Имах чувството, че реалността за мен започва да се променя, но още недоумявах по какъв начин.

— Трябва да ти призная нещо. Относно причината да загубим връзка.

И ето че прозрях. Още преди да го е изрекла. Открих липсващия елемент от пъзела, причината Бен да ме напусне, моята най-добра приятелка да изчезне от живота ми и съпругът ми да ме заблуждава относно нейното отсъствие. Бях отгатнала. От самото начало. Бях отгатнала истината.

— Вярно е — простенах аз. — Господи, вярно е. Ти се виждаш с Бен. Чукаш се със съпруга ми.

Тя ме погледна ужасена.

— Не! Не!

Увереността, че съм права, ме зашемети. Лъжкиня! — исках да изкрещя. Но не го направих. Тъкмо да я попитам отново какво иска да каже, когато тя избърса дъгата под едното си око. От сълза ли? Не знам.

— Веднъж — прошепна тя, после отново погледна ръцете си в скута. — Случи се веднъж.

От всички чувства, които очаквах да ме връхлетят, най-изненадващо бе облекчението. Но точно това усетих: облекчение. Защото бе откровена с мен? Защото най-сетне разполагах с обяснение за всичко, в което бях склонна да повярвам? Не мога да кажа със сигурност. Потърсих гнева, но не го открих. Нямаше и болка. Като че ли ми стана приятно да усетя проблясък на ревност, осезателно доказателство, че обичам съпруга си. Може би облекчението идваше от мисълта, че изневярата на Бен е уравновесяващ контрапункт на моята и сега вече сме квит.

— Разкажи ми — прошепнах.

Тя продължи да гледа надолу.

— Винаги сме били близки — рече тихо. — Ние тримата. Ти. Аз. Бен. Но между мен и него не беше имало нищо. Повярвай ми. Никога. — Насърчих я да продължи. — След злополуката с теб се опитвах да помагам по всякакъв начин. Можеш да си представиш какъв ужасяващ товар легна върху Бен. Дори само чисто физически. Необходимостта да се грижи за Адам… Правех каквото беше по силите ми. Много време прекарвахме заедно. Но близост нямаше. Тогава не. Кълна ти се, Криси.

— А кога? — попитах аз. — Кога се случи?

— Тъкмо преди да те преместят в Уеъринг Хаус. Беше в най-тежкия етап от болестта ти. Адам бе неуправляем. За всички беше тежко. — Тя извърна очи. — Бен пиеше. Не много, но достатъчно. Не успяваше да се справи. Една вечер се прибрахме след посещението при теб. Сложих Адам да спи. После открих Бен да плаче в дневната. „Не мога да се преборя — повтаряше той. — Не мога да продължавам повече така. Обичам я, но това ме убива.“

Тя млъкна. Задуха вятър. Студен, остър. Загърнах се в палтото си.

— Седнах до него — продължи Клеър. — И…

Нова пауза, но картината вече бе пред очите ми. Ръка върху рамото, прегръдка. Устни, които се сливат през сълзите, мигът, когато страстта помита чувството за вина и убедеността, че не бива да отиват по-далеч, и те вече не могат да спрат.