Стивън Уотсън - Преди да заспя

Още една надежда ми се изплъзваше, увлечена от течението. Никога нямаше да науча кой ми е причинил това.

— Какво се случи?

Тя отново направи пауза.

— Казах ти, че според мен постъпваш глупаво. Че трябва да мислиш за Адам, а също и за Бен. Посъветвах те да сложиш край. Да престанеш да се срещаш с него.

— Но аз не съм те послушала.

— Не — потвърди тя. — Отначало не. Карахме се. Обясних ти в каква невъзможна ситуация ме поставяш. Бен също ми беше приятел. А ти ме караше да го лъжа, теб също.

— Какво стана? Колко дълго продължи?

— Не знам — отвърна тя. — Бяха минали само няколко седмици и ти обяви, че всичко е свършило. Беше му казала, че няма да се получи, че си допуснала грешка. Че съжаляваш за глупостта си. За моментната си лудост.

— Излъгала ли съм?

— Не знам. Но не ми се вярва. Ние с теб винаги си казвахме истината. Винаги. — Тя духна над кафето в чашата си. — След няколко седмици те откриха в Брайтън. Нямам представа какво се е случило междувременно.

Може би тези няколко думи — Нямам представа какво се е случило междувременно — отключиха мисълта, че може и никога да не узная как се е стигнало до нападението. И в мен се надигна вик. Опитах се да го спра, но не успях. Нещо като ридание или вой — рев на измъчено от болка животно. Тоби вдигна очи от книжката за оцветяване. Всички в кафенето се вторачиха в мен — лудата безпаметна жена. Клеър сграбчи ръката ми.

— Криси! Какво има?

Вече хлипах неудържимо, цялото ми тяло се тресеше, бореше се за въздух. Плачех за всичките години, които бях изгубила, за всичките, които щях да изживея безпаметно до деня на смъртта си. Плачех, защото, колкото и да й бе трудно да ми разкаже за моята изневяра, за брака ми, за сина ми, утре Клеър трябваше да ми повтори всичко. И най-вече защото сама си бях причинила всичко това.

— Съжалявам — прошепнах. — Много съжалявам.

Тя се изправи, заобиколи масата и приклекна до мен. Прегърна ме и аз отпуснах глава на рамото й.

— Хайде, хайде. Всичко е наред, Криси, скъпа. Сега съм тук. До теб.

Излязохме от кафенето. Сякаш подплашен, че в мое лице има съперник, Тоби бе започнал да буйства след моя изблик — книжките за оцветяване бяха захвърлени на пода, последва ги пластмасовата чаша със сок. Клеър избърса масата и предложи:

— Ако искате, да тръгваме. Имам нужда от въздух.

Кимнах с облекчение.

Седнахме на една от пейките, обърнати към парка. Коленете ни се допираха под ъгъл, Клеър държеше ръцете ми, разтриваше ги от време на време, все едно бях премръзнала.

— Бен знаеше ли, че имам връзка?

В първия момент тя не каза нищо, после отговори:

— Отначало не. Не, определено. Не и преди да те открият. — Тя млъкна да си поеме дъх. — За него беше огромен шок. За всички нас всъщност. Отначало сякаш нямаше надежда да оживееш. След време Бен ме попита дали знам защо си ходила в Брайтън. — Пауза. — Не можех да не му кажа. Вече бях съобщила в полицията всичко, което знаех. Нямах избор, трябваше да кажа и на Бен.

Отново ме прониза чувството за вина при мисълта за съпруга ми, бащата на моето дете, който си е блъскал главата в неведение защо умиращата му съпруга се е озовала на километри от дома им. Как съм могла да му го причиня?

— Впрочем той ти прости — каза Клеър. — Никога не те е обвинявал, никога. Единствената му грижа беше да оживееш, а после да се възстановиш. Беше готов на всичко. Абсолютно. Нищо друго не го интересуваше.

Усетих прилив на любов към съпруга ми. Истинска. Без всякаква принуда. Въпреки всичко той ме бе взел в дома си. Беше се грижил за мен.

— Ще говориш ли с него? — попитах.

Клеър се усмихна.

— Разбира се! За какво?

— Той не ми казва истината. Или поне невинаги. За да ме предпази. Казва ми онова, което смята, че мога да понеса, което смята, че искам да чуя.

— Бен не би постъпил така. Той те обича. Винаги те е обичал.

— Вярно е — казах аз. — Той не знае какво ми е известно. Не знае, че пиша. Не ми говори за Адам. Не споменава, че ме е напуснал. За теб твърди, че си заминала на другия край на света. Смята, че няма да се справя. Вдигнал е ръце, Клеър. Какъвто и да е бил навремето, вече се е отчаял от мен. Не позволява да отида да се прегледам, защото не вярва някога да се оправя, но аз се срещам с един лекар. Доктор Наш. Тайно. Дори не мога да споделя с Бен.

Лицето на Клеър помръкна. Стори ми се разочарована. От мен, предполагам.

— Не бива така. Трябва да му кажеш. Той те обича. Вярва ти.

— Не мога. Вчера отрече дори, че сте поддържали връзка.