Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Да, показва ми снимки. Но в къщата няма да видиш нито една. Той твърди, че ме натъжават. Затова ги крие. — Без малко да изтърся под ключ.

Клеър като че ли се изненада.

— Сериозно? Крие ги?

— Да — отвърнах аз. — Смята, че твърде много ще се разстроя, ако се натъкна на негова снимка.

Този път Клеър кимна.

— А дали ще го познаеш? Ще се сетиш ли кой е?

— Предполагам.

— Може би — отново кимна тя. Замълча нерешително, после добави: — Сега, когато го няма.

Няма го, повторих наум. В нейните уста прозвуча така, сякаш ще отсъства само за няколко часа, отишъл е на кино с приятелката си или да си купи обувки. Само че аз схванах подтекста. Долових негласното споразумение да не говорим за смъртта на Адам. Още не. Разбрах, че и Клеър се мъчи да ме предпази.

Опитах се да си представя какво ли е било да виждам детето си всеки ден, по времето, когато тези две думи са имали своето значение, преди всеки нов ден да увисне откъснат от предишния. Опитах се да си представя какво е сутрин да се будя с убедеността, че го познавам, да мога да кроя планове, да очаквам Коледа и рождения му ден.

Какъв абсурд, казах си наум, та аз дори не знам кога е рожденият му ден.

— Ако имаш желание да го видиш…

Сърцето ми подскочи.

— Пазиш ли снимки? Може ли…

Тя сякаш се изненада.

— Разбира се! Купища снимки имам! У дома.

— Бих искала да имам една.

— Да, но…

— Моля те. Това ще означава толкова много за мен.

— Разбира се. — Тя сложи ръка върху моята. — Другия път ще ти донеса, но защо…

Прекъсна я далечен писък. Погледнах към парка. Тоби тичаше към нас облян в сълзи, а зад него играта на футбол продължаваше.

— По дяволите! — тихо изруга Клеър. — После се изправи и извика: — Тоби! Какво стана?

Детето не каза нищо, но продължи да тича.

— По дяволите! — още веднъж процеди тя. — Изчакай само да го успокоя.

Тя тръгна да посрещне сина си, приклекна, за да изслуша какво се е случило. Забих поглед в краката си. Настланата с бетон пътека бе покрита с мъх и тук-там пробили стръкчета трева, устремили се към светлината. Бях доволна. Не само защото Клеър щеше да ми даде снимка на Адам, но и защото бе обещала това да стане при следващата ни среща. Щяхме да се виждаме по-често. Не ми убягна мисълта, че винаги ще е като за пръв път. Каква ирония: склонна съм дори да забравям, че нямам памет.

Бях забелязала нещо особено в начина, по който говореше за Бен — някаква тъга, — и това ме наведе на мисълта, че идеята да са имали връзка е направо нелепа.

Тя се върна при мен.

— Всичко е наред. — Хвърли цигарата на земята и я стъпка с тока на обувката си. — Скарали се чия е топката. Да се поразходим, а? — Кимнах и тя се обърна към Тоби: — Искаш ли сладолед, миличко?

Детето каза „да“ и тримата тръгнахме към двореца. Тоби не пускаше ръката на Клеър. Толкова си приличаха, особено когато очите им блестяха.

— Харесва ми тук на високото — каза Клеър. — Гледката е толкова ободряваща, нали?

Погледнах към сивите къщи, нашарени тук-там със зелени петна.

— Щом казваш. Ти продължаваш ли да рисуваш?

— Почти не — отвърна тя. — Е, правя по някоя цапаница. Това съм аз сега, автор на цапаници. Стените у дома са покрити с мои картини, но за жалост си стоят само там.

Усмихнах се. Въздържах се да спомена моя роман, макар че исках да я попитам дали го е чела, дали й е харесал.

— И с какво се занимаваш сега?

— Предимно с грижите около Тоби. Той е на домашно обучение.

— Разбирам.

— Не че имах избор — добави тя. — В никое училище не го приеха. За да не им разваля дисциплината. Не могат да се справят с него.

Погледнах Тоби, който вървеше редом с нас. Изглеждаше напълно спокоен, както държеше ръката на майка си. Попита дали ще получи сладолед и тя му отвърна, „да, ей сега“. Не можех да си представя, че някой би го нарекъл трудно дете.

— Какъв беше Адам? — попитах.

— Като малък ли? — Кимнах подканящо. — Беше добро дете. Много възпитано. Вежливо, нали разбираш.

— Бях ли добра майка? Той беше ли щастлив?

— О, Криси! — рече тя. — Да. Да. Да, на всичките ти въпроси. Това дете беше обградено с любов. Не си ли спомняш? Известно време опитвахте, но без успех. Ти направи спонтанен аборт в доста напреднал момент, после пак забременя, но извънматочно. Почти се беше примирила, че ще се случи отново, но после се роди Адам. Бяхте толкова щастливи и двамата. На теб ти харесваше да си бременна, за разлика от мен. Отвратително ми беше, че съм подута като гигантски балон и ми се гади непрекъснато. Но при теб беше различно. Ти се радваше на всяка секунда. Направо сияеше през цялото време, докато го износваше. Където и да се появеше, пръскаше светлина, Криси.