Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Каза ли ти това? — повтори той. — Че спря да те посещава, щом разбра, че петнайсет минути след като си тръгне, ти забравяш, че изобщо съществува? Да, може и да е звъняла на Коледа да пита как си, но само аз останах до теб, Крис. Аз те посещавах всеки ден. Аз бях там, чаках, молех се да укрепнеш достатъчно, за да те взема, да те доведа тук при мен, на сигурно място. Това бях аз. Не съм те лъгал, защото така ми е било по-лесно. Не си го и помисляй.

Спомних си думите на доктор Наш, които бях записала. Погледнах го право в очите. Въпросът е, че не е вярно, възразих мислено. Не си останал до мен.

— Клеър каза, че си се развел с мен.

Той застина, отстъпи крачка назад, сякаш го бях ударила. Отвори уста, после я затвори. Досмеша ме. Накрая му се изплъзна една–единствена дума:

— Кучка.

Лицето му се сгърчи от ярост. За миг ми се стори, че ще ме удари, но открих, че не ми пука.

— Разведе ли се с мен? — попитах. — Вярно ли е?

— Скъпа…

Изправих се на свой ред.

— Кажи ми — настоях аз.

Стояхме един срещу друг. Нямах представа как ще постъпи, не знаех какъв е за мен желаният изход. Знаех единствено, че държа да бъде откровен. Да престане с лъжите.

— Не искам друго, само истината.

Той пристъпи напред, после падна на колене и посегна да хване ръцете ми.

— Скъпа…

— Разведе ли се с мен? Вярно ли е, Бен? Кажи ми! Главата му клюмна, после той отново ме погледна с широко отворени, уплашени очи.

— Бен! — извиках аз.

Той се разплака.

— Бен, тя ми каза и за Адам. Каза ми, че сме имали син. И че той е мъртъв.

— Съжалявам — изпъшка той. — Безкрайно съжалявам. Мислех, че така е най-добре.

И после, на пресекулки, защото не спираше да хлипа, прие да ми каже всичко.

Светлината бе угаснала, нощта замени вечерния здрач. Бен включи лампата в трапезарията и двамата седнахме под розовото сияние, един срещу друг на масата. Между нас имаше купчина снимки, онези, които сама бях разгледала по-рано през деня. Преструвах се на изненадана, когато ми подаваше всяка една и разказваше историята й. Спря се за по-дълго върху снимките от сватбата ни — разказа ми какъв удивителен ден е било, колко специален, колко красива съм била… но ето че отново се разрида.

— Никога не съм преставал да те обичам, Кристин. Трябва да ми повярваш. Беше заради болестта ти. Налагаше се да постъпиш на онова място и… аз не можех… не можех да го понеса. Бях готов да те последвам. Бях готов на всичко, за да се върнеш при мен. На всичко. Но те… не ме допускаха. Не можех да те виждам. Убедиха ме, че така ще е най-добре.

— Кой? — попитах аз.

Мълчание.

— Лекарите ли?

Той вдигна глава. Лицето му беше мокро от сълзи.

— Да. Да, лекарите. Те твърдяха, че така било най-добре. Нямало друг начин… — Бен избърса една сълза. — Направих както ми казаха. А не биваше. Трябваше да се боря за теб. Излиза, че съм бил слаб… и глупав. — Той млъкна, снижи глас до шепот. — Престанах да идвам, вярно е, но за твое добро. Това едва не ме уби, но го направих заради теб, Кристин. Трябва да ми повярваш. Мислех единствено за теб и нашия син. Но никога не съм се развеждал с теб. Никога. Винаги сме били женени. — Той се наклони напред, взе ръката ми и я притисна към гърдите си. — Тук никога не сме се разделяли. — Почувствах топлата памучна тъкан, влажна от потта му. Учестеното биене на сърцето му. Любов.

Колко глупава съм била, помислих си. Допуснах да повярвам, че е направил всичко това, за да ме нарани, докато той ме уверява, че е било от любов. Не бива да го съдя. Трябва да се опитам да го разбера.

Часовникът в дневната започна да бие.

— Прощавам ти — казах аз и това бе самата истина.

Четвъртък, 22 ноември

Когато се събудих, бях сама в леглото. Отворих очи и видях Бен — седеше на стол в същата стая. Не помръдваше. Наблюдаваше ме. Чакаше.

Не изпаднах в паника. Не знаех кой е този мъж, но не се паникьосах. Някаква част от мен бе наясно, че няма причина да се безпокоя. Присъствието му бе в реда на нещата.

— Кой си ти? — попитах. — Как съм попаднала тук?

Той ми обясни. Не се ужасих, не изпаднах в униние. Проумях какво ми се казва. Отидох в банята и се загледах в отражението си, както бих се вторачила в отдавна забравена родственица… или в призрака на майка ми. Предпазливо. И с любопитство. Започнах да се обличам и бавно да привиквам към непознатите измерения на тялото ми и необичайното му поведение. После закусих — със смътното съзнание, че някога на масата сме седели трима. На вратата целунах съпруга ми и този жест не ми се стори неуместен. Не знам как се сетих да потърся в гардероба кутията от обувки, как я отворих и открих този дневник. Нещо ми подсказа, че тъкмо него съм търсила.