Стивън Уотсън - Преди да заспя

Почти като да се прибереш у дома. Тя не предявяваше претенции, като че ли разбираше колко малко мога да дам. В някакъв момент спря насред думата, чух я да си поема въздух, после леко издиша. Помислих си, че се готви да се сбогуваме. И си дадох сметка, че нито една от нас не бе споменала Адам.

— И тъй — изненадващо предложи тя, — разкажи ми за Бен. От колко време сте…

— Отново заедно ли? Идея нямам. Дори не знаех, че сме били разделени.

— Опитах се да говоря с него — каза тя.

Усетих, че се напрягам, като че ли без причина.

— Кога?

— Днес следобед. След като чух съобщението ти. Предположих, че той ти е дал номера ми. Не ми вдигна, но все пак аз разполагам само със служебния му телефон. Казаха ми, че вече не работи там.

Полазиха ме тръпки. Огледах спалнята — тази чужда непозната стая. Внезапно реших, че Клеър ме лъже.

— Често ли говориш с него? — попитах.

— Не. А напоследък съвсем рядко. — Нова нотка се бе появила в гласа й. Потайна. Колеблива. Определено не ми хареса. — Всъщност от няколко години не сме се чували. Нова пауза. — Толкова се тревожех за теб.

Внезапно ме обхвана страх Клеър да не каже на Бен, че съм й се обаждала, преди да успея да говоря с него.

— Моля те, недей да му звъниш. Не му казвай, че съм ти се обаждала.

— Криси! — възкликна тя. — Защо да не му казвам?

— Предпочитам да не знае.

Тя въздъхна мъчително, после сякаш се разсърди.

— Дай да се разберем. Какво става всъщност?

— Не мога да обясня — отвърнах.

— Опитай се.

Не можех дори да произнеса името на Адам, но й разказах за доктор Наш, за спомена, който ми се бе явил, за хотелската стая и как Бен твърди, че съм претърпяла автомобилна злополука.

— Смятам, че не ми казва истината, защото се опасява, че ще ме разстрои.

Мълчание.

— Клеър? Имаш ли идея за какво съм отишла в Брайтън?

Този път мълчанието се проточи по-дълго, но накрая тя все пак проговори:

— Виж, Криси, ако действително държиш да научиш, ще ти кажа. Или поне онова, което самата аз знам. Но не по телефона. Когато се видим очи в очи. Обещавам ти.

Истината. Тя затрептя пред очите ми толкова близо, сякаш можех да посегна и да я достигна.

— Кога можеш да дойдеш? — попитах. — Днес можеш ли? Довечера?

— Предпочитам да не е у вас. Стига да нямаш нищо против.

— Защо да имам?

— Просто си мисля… не е ли по-добре да се срещнем някъде навън? Ще те заведа да пием кафе.

В гласа й звънтеше веселост, но тя бе престорена. Фалшива. Почудих се от какво ли се плаши, но все пак се съгласих.

— На Александра Палас? Удобно ли ти е? Лесно ще стигнеш дотам от Крауч Енд.

— Добре.

— Чудесно. В петък става ли? Около единайсет. Удобно ли ти е?

— Да — отвърнах аз. Не си представях какво би ми попречило. — Ще се оправя — изрекох уверено.

Поговорихме още няколко минути, после си казахме „дочуване“, аз грабнах дневника и записах всичко.

— Бен? — започнах аз скоро след като се бе прибрал. Седеше на един от фотьойлите в дневната и четеше вестник. Стори ми се уморен. Сякаш не си е доспал, помислих си. — Ти имаш ли ми доверие?

Той вдигна глава. Очите му се оживиха — съзрях любов, но и още нещо, което ми заприлича на страх. И това не беше никак чудно, предполагам, защото този въпрос предхожда тъкмо признанието, че подобно доверие е незаслужено. Той приглади косата си назад, примижал срещу слънцето, което нахлуваше през прозореца, под който бях седнала аз.

— Разбира се, скъпа. — Дойде при мен и приседна на подлакътника на фотьойла, като хвана ръката ми между дланите си. — Разбира се.

Решимостта ми да продължа с въпросите се разколеба внезапно, но все пак попитах:

— Ти чуваш ли се с Клеър?

Той ме изгледа продължително, взря се в очите ми.

— Клеър? — повтори въпросително. — Нима си я спомняш?

Бях забравила, че до скоро — всъщност до деня, когато изплува споменът за купона с фойерверките — Клеър изобщо не съществуваше за мен.

— Смътно — отвърнах аз.

Той извърна очи към часовника над камината.

— Не, не сме говорили. Тя като че ли замина в чужбина. Преди години.

Свих се, все едно ме беше ударил. Бях препрочела дневника тъкмо преди да се прибере, отделни страници всъщност. И бях наясно, че не е в чужбина.

— Сигурен ли си? — попитах. Не можех да повярвам, че продължава да ме лъже. Като че ли тази лъжа бе най-жестоката. Толкова ли беше трудно да ми даде откровен отговор? Фактът, че Клеър все още живее тук, не би ми причинил болка, може би дори би подпомогнал възвръщането на паметта ми… стига да се видех с нея. В такъв случай как да си обясня измамата? В главата ми нахлу познатото мрачно подозрение, но аз го отпъдих.