Стивън Уотсън - Преди да заспя

Върнах я на пода и продължих нататък. Много добре знаех какво искам да открия, макар че желаният резултат ме изпълваше с ужас. Бях се прицелила в единственото доказателство, че съпругът ми не ме лъже — онова, което би ме дарило с партньор и в същото време би ми отнело сина.

Открих го. На дъното на кутията, пъхнато в плик. Фотокопие на изрезка от вестник, сгънато на четири, с остри ръбове. Знаех какво е още преди да го отворя, но все пак се разтреперих, когато започнах да чета. Британски войник, загинал по време на назначение като ескорт на бойни части в провинция Хелманд, Афганистан, бе разпознат от Министерството на отбраната. Адам Уийлър, на 19 години. Роден в Лондон… Към листа беше прикачена снимка. Цветя върху гроб. Адам Уийлър, 1987–2006 гласеше надписът.

Скръбта ме зашемети — сякаш по-силно от всеки друг път. Изпуснах листа и се свих от болка, толкова силна, че дори не можех да заплача, и завих като ранено животно, което умира от глад и се моли за бърз край. Затворих очи и образът ми се яви. Проблесна като светкавица. Медал, който ми поднасят в черна кутия от кадифе. Ковчег, знаме. Извърнах очи и отправих молитва никога повече да не ми се явява. Има спомени, които по-добре да не се завръщат. Да си останат изгубени завинаги.

Заех се да събера разпилените снимки. Трябваше да му повярвам, помислих си. За всичко. Трябваше да повярвам, че крие от мен разни неща единствено защото са твърде болезнени, за да ги хвърля в лицето ми всеки ден. Единственият му мотив е бил да ме пощади. Да ми спести бруталната истина. Внимателно прибрах снимките и документите, подредих ги, както си бяха. Почувствах удовлетворение. Върнах ключа в чекмеджето, а кутията — в шкафа за документи. Мога пак да ги разгледам, когато поискам, помислих си. По всяко време.

Оставаше само още едно нещо. Трябваше да знам защо Бен ме е напуснал. Трябваше да знам за какво съм отишла в Брайтън преди толкова години. Трябваше да знам кой бе ограбил живота ми. Да направя още един последен опит.

Набрах телефона на Клеър.

Припукване. Тишина. Сигнал свободно. Няма да вдигне помислих си. Нали й оставих съобщение, а тя не се обади. Крие нещо, което не иска да узная.

Зарадвах се едва ли не. Желанието да проведа този разговор всъщност бе чисто хипотетично. Не вярвах да ми донесе друго, освен болка. Приготвих се да изслушам още веднъж бездушната покана да оставя съобщение.

Прищракване. После глас:

— Ало?

Това беше Клеър. На мига се досетих. Гласът й звучеше толкова познат, колкото и собственият ми.

— Ало? — повтори тя.

Продължих да мълча. Пред очите ми запрелитаха образи. Видях лицето й, с късо подстригана коса и барета. Заливаща се от смях. Видях я на нечия сватба — на моята, предполагам, макар да не съм сигурна, — облечена в смарагдово зелено, как отпива шампанско. Видях я с дете на ръце — донася го и ми го подава с думите „Време за папкане!“ Видях я седнала на ръба на нечие легло, как говори на неподвижната изпъната фигура и разбрах, че това съм аз.

— Клеър? — казах.

— Да — отвърна тя. — Кой се обажда?

Стегнах се и се съсредоточих, напомних си, че някога сме били най-добри приятелки, каквото и да се е случило в годините оттогава. Видях я как се е изтегнала в моето легло, прегърнала бутилка водка, киска се и повтаря, че мъжете са адски тъпи.

— Клеър? Аз съм. Кристин.

Тишина. Времето потече към безкрайността. Отначало си помислих, че няма да отговори, че просто е забравила коя съм или не иска да приказва с мен. Затворих очи.

— Криси! — възкликна тя. Чух как преглътна, сякаш дъвчеше нещо. — Криси! Господи. Скъпа, наистина ли си ти?

Отворих очи. Една сълза бавно се търкулна по непознатите очертания на лицето ми.

— Клеър? Да, аз съм. Криси.

— Господи. По дяволите! — И после повтори, но по-тихо. — По дяволите! Роджър! Родж! Криси се обажда! — И продължи с по-висок глас: — Как си? Къде си?… Роджър!

— Ами… у дома — отвърнах.

— У дома?

— Да.

— При Бен?

Застанах нащрек.

— Да — отвърнах. — При Бен. Прослуша ли съобщението ми?

Чух как си поема дъх. От изненада ли? Или бе запалила цигара?

— Да! Само че не си оставила телефон. — Тя замълча и за миг се почудих дали няма и други причини да пренебрегне обаждането ми. Но тя продължи: — Няма значение. Как си, скъпа? Колко се радвам да чуя гласа ти! — Мълчах, защото не знаех какво да отговоря и тя ме изпревари: — Къде живееш?

— Не знам точно.

Стана ми приятно, защото въпросът й ме убеди, че не се вижда с Бен, но после дойде прозрението, че ме пита нарочно, тъкмо за да не заподозра истината. Толкова много исках да й се доверя — да знам, че Бен не ме е напуснал заради нещо, което е открил у нея, — защото това би означавало, че мога да се доверя и на съпруга ми.