Стивън Уотсън - Преди да заспя

Следващото ми действие бе напълно неволно. Не бях го планирала. Стана внезапно, животът ми прещрака и се отвори като залепнал капак, който най-сетне е поддал. В един миг чувствах единствено устните ми върху неговите, ръцете ми, обвили врата му. Косата му беше влажна — необясним, но незначителен за мен факт. Исках да говоря, да му кажа какво изпитвам, но не го направих, защото така бих спряла да го целувам, бих сложила край на този миг, който исках да продължи вечно. Най-сетне се чувствах като истинска жена. Уверена, че всичко ми е подвластно. Сетих се за една песен на Дейвид Соупър и установих, че си спомням как дори бях писала някъде, че не съм целувала друг, освен съпруга ми.

Не знам колко продължи. Не знам дори как се случи, как от мястото си на канапето до него, чувствайки, че се смалявам и изчезвам, бях направила прехода към целувката. Не си спомням да съм я предизвикала, но не отричам, че съм я искала. Не помня как е започнала. Помня единствено прехода от едното към другото състояние, с празнотата помежду, без съзнателна мисъл, без решение за действие.

Той не ме отблъсна грубо. По-скоро с нежност. Поне ми спести унижението. Не ме обиди с тъпия въпрос „Какво правиш“, нито с по-враждебния „Какво си въобразяваш“. Просто отдели устни от моите, после свали ръцете ми от раменете си и каза тихо:

— Недей.

Вцепених се. Заради онова, което бях си позволила? Или заради неговата реакция? Не мога да преценя. Остана ми единствено чувството, че за миг съм се изпарила и една нова Кристин е заела мястото ми. Беше ме обсебила изцяло, а после бе изчезнала и ме бе изоставила. Бях направо ужасена. Разочарована? Не. Определено бях доволна, защото заради нея се бе случило нещо.

Той ме погледна.

— Извинявай.

Не можех да отгатна какво изпитва. Гняв? Състрадание? Съжаление? Всяко едно от тези чувства бе възможно. Може би в изражението му бяха смесени и трите. Той все още държеше ръцете ми, после ги сложи в скута ми и ги пусна.

— Извинявай, Кристин — повтори.

Не знаех какво да кажа. Нито как да постъпя. Докато мълчах и обмислях своето извинение, неочаквано изтърсих:

— Ед, обичам те.

Той затвори очи, преглътна.

— Кристин, аз…

— Моля те — спрях го аз. — Недей. Не отричай, че и ти изпитваш същото. — Той се намръщи. — Ти също ме обичаш, знаеш го.

— Кристин, моля те — възрази той, — ти всъщност си…

— Какво? Луда ли съм?

Той ме погледна право в очите.

— Не. Объркана си.

— Объркана? — изхилих се аз.

— Да — кимна той. — Ти не си влюбена в мен. Помниш ли, че говорихме какво представлява конфабулацията? Често се проявява при хора, които…

— О — въздъхнах иронично, — спомням си. Хора без памет. Това ли е обяснението според теб?

— Възможно е. Твърде вероятно.

В този миг изпитах омраза към него. Въобразяваше си, че знае всичко, че ме познава по-добре от мен самата. А всъщност беше наясно само със сегашното ми състояние.

— Не съм глупава — заявих аз.

— Знам. Повярвай ми, Кристин. Не смятам, че си глупава, но мисля…

— Не е възможно да не ме обичаш.

Той въздъхна. Бях го докарала до отчаяние. На границата на търпението.

— Виж…

— Не ми каза, че с Бен сме разделени — прекъснах го аз. — Защо? Защо скри от мен?

— Не знаех! — възкликна той. — Няма друга причина. Не е записано в картона ти, а и Бен не го спомена. Не знаех! — Той се размърда, сякаш отново да хване ръцете ми, после спря и разтърка челото си. — Щях да ти кажа, ако знаех — изрече накрая.

— Сериозно? Както ми каза за Адам?

Той сякаш се засегна.

— Кристин, моля те.

— Защо скри, че съм имала син?! И ти си същият като Бен!

— За бога, Кристин. Безброй пъти сме водили този разговор. Постъпих както смятах, че е най-добре. Бен не ти говореше за Адам. Аз не можех да ти кажа. Не би било редно. Не би било етично.

Изсмях се. Глухо, гърлено.

— Етично ли? Какво етично има в това да криеш от мен?

— Бен трябваше да реши дали да ти каже за Адам. Не аз. Но идеята за дневника дойде от мен. За да записваш онова, което научаваш. Смятах, че е за добро.

— А какво ще кажеш за нападението? Удобно ти беше да си мисля, че ме е бутнала кола!

— Не е вярно, Кристин. Това си го чула от Бен. Нямах представа какво ти говори той. Откъде можех да знам?

Мислено се върнах към видението. Вана с аромат на портокалови цветчета и ръце, които стискат гърлото ми.

Чувството, че не мога да дишам. Мъж, чието лице ми е напълно чуждо. Сълзите потекоха.

— Тогава защо изобщо го спомена?