Стивън Уотсън - Преди да заспя

Преглътнах мъчително.

— Да — отвърнах. — Ако обичаш.

Посегнах към крайчето на вестника върху масичката, взех писалката, оставена отстрани, и записах номера. Чух простъргването на плъзгащата се врата на банята. Бен излезе на площадката.

— Кристин? — обади се отново доктор Наш. — Утре ще ти се обадя. Не казвай нищо на Бен. Поне докато не се ориентираме какво става. Съгласна ли си?

Чух се как потвърдих, после казах „дочуване“. Той ме предупреди да не забравя да запиша разговора ни в дневника, преди да заспя. Обещах му. Написах Клеър до телефона, но още не знаех как ще постъпя. Откъснах листчето и го пъхнах в чантата си.

Бен се появи, но аз не му казах нищо. Продължих да мълча, когато седна на канапето срещу мен. Не откъсвах очи от телевизора. На екрана течеше документален филм за непознатите обитатели на морските дълбини. Подводен робот с дистанционно управление изследваше непрогледна падина. Два прожектора осветяваха места, които никога не бяха виждали светлина. Призраци в дълбините.

Исках да го попитам дали поддържам връзка с Клеър, но нямах желание да чуя поредната лъжа. Гигантски октопод застина в полумрака, напълно неподвижен. „Това същество никога досега не е било заснемано“, изрече гласът на диктора под акомпанимента на електронната музика.

— Добре ли си? — попита Бен.

Кимнах, без да отделям очи от екрана. Той се изправи.

— Имам малко работа. Отивам горе. В нашата спалня ли ще спиш?

Едва тогава го погледнах. Нямах представа кой е той.

— Да — отвърнах. — Ще се кача малко по-късно.

Сряда, 21 ноември

Цяла сутрин разлиствах дневника, но не успях да го прочета отначало докрай. Пропусках някои страници, други препрочитах отново и отново в старанието си да повярвам в написаното, да го набия в главата си. А сега съм в спалнята, пред еркерния прозорец, и отново пиша.

Телефонът е в скута ми. Защо ми е толкова трудно да набера номера на Клеър? Трябва само да натисна няколко копчета. Нищо повече не се изисква. Няма нищо сложно. Нито трудно. И все пак много по-лесно ми се вижда да взема писалката и да пиша.

Сутринта влязох в кухнята. Животът ми се крепи върху подвижни пясъци, ето това си помислих. Нито един ден няма връзка с предишния. Струва ми се, че знам някои неща, а те излизат неверни, други — факти за мен самата, за които съм напълно сигурна — принадлежат на отминали години. Историята, с която разполагам, прилича на измислица. Доктор Наш, Бен, Адам и сега Клеър. Съществуват, но като сенки в тъмното. Подобно на непознати те се появяват и изчезват, установяват се връзки, после се прекъсват. Неуловими, ефимерни. Като призраци.

И не само те. С всичко е така. Като плод на фантазията. Извикано от нищото. Отчаяно копнея за солидна почва, нещо истинско, което няма да изчезне, когато заспя. Имам нужда от здрава котва.

Натиснах педала на кофата за боклук. Лъхна ме на спарено — задушливата топлина на разложението. Противният сладникав мирис на разваляща се храна. Вестник, с наполовина решена кръстословица, почернял от мокра торбичка чай. Сдържах дъха си и коленичих на пода.

Във вестника бяха завити остри парчета порцелан, трохи, фин бял прах, а отдолу имаше торбичка за пазаруване, вързана на възел. Извадих я — с мисълта за мръсни памперси — и реших да я разкъсам и да я отворя по-късно, ако се наложи. Отдолу се показаха обелки от картофи и почти празна пластмасова бутилка, от която капеше кетчуп. Избутах всичко настрани.

Черупки от яйца — четири-пет — и шепа шумящи обелки от лук. Остатъци от изсушена червена чушка, голяма полуизгнила гъба.

Останах доволна, върнах всичко обратно в кофата и я затворих. Записаното отговаряше на истината, бяхме яли омлет. Беше се счупила една чиния. Погледнах в хладилника. Две свински пържоли се размразяваха в полиетиленова паничка. В коридора пантофите на Бен бяха оставени в подножието на стълбите. Всичко беше там, точно както го бях отразила в дневника. Не го бях измислила. Отговаряше на истината.

От което следваше изводът, че номерът действително принадлежи на Клеър. Доктор Наш наистина ми се беше обадил. С Бен бяхме разведени.

Искам да му се обадя веднага. Да го попитам как да постъпя или по-скоро да го помоля той да позвъни на Клеър вместо мен. Но колко дълго мога да бъда гост в собствения си живот? Да присъствам пасивно. Трябва да поема нещата в свои ръце. — Минава ми мисълта, че може никога вече да не видя доктор Наш — след онова, което му казах, — но не допускам тя да се загнезди в главата ми. Каквото и да се случи, трябва сама да говоря с Клеър.