Стивън Уотсън - Преди да заспя

— И все пак искали ли сме да имаме деца? — попитах.

— Кристин — въздъхна той, — трябва ли да водим този разговор?

— Извинявай.

Всъщност не знаех как ще продължа, ако не ме беше прекъснал. Наясно бях, че най-добре ще е да не упорствам. И все пак не можех да се откажа.

— Днес се случи нещо много странно. — Опитах се да прозвучи съвсем небрежно, с лекота, която изобщо не чувствах. — Стори ми се, че си спомних нещо.

— Какво нещо?

— Ами не знам…

— Хайде, разказвай. — Внезапно заинтригуван, той опря лакти на масата. — Какво си спомни?

Забих поглед в стената зад него. В снимката, която висеше там. Сложена в рамка, като картина. Близък план на разпукнала се цветна пъпка, но в черно и бяло, с бистри капки вода в краищата. Елементарен трик, казах си. Направо кич. Мястото й бе в някой универсален магазин, а не в истински дом.

— Спомних си, че съм родила дете.

Той се облегна назад в стола си. Ококори очи, после ги затвори. Дълбоко си пое въздух, после бавно издиша.

— Вярно ли е? — попитах. — Имали ли сме бебе?

Ако излъже сега, помислих си, тогава не знам как ще реагирам. Сигурно ще тръгна да споря. И всичко ще се излее от мен, безвъзвратно, неконтролируемо. Пагубно. Само че той не ме излъга. Отвори очи и ги прикова в моите.

— Да — каза той. — Вярно е.

Разказа ми за Адам и облекчението ме заля като вълна. Облекчение, примесено с болка. Толкова години, изгубени завинаги. Толкова моменти, за които нямам спомен и които никога не мога да си върна. В мен се надигна копнеж, усетих го как нараства, дотолкова, че без малко да ме погълне. Бен ми разказа за раждането му, за детството му, за живота му. Научих в кое училище е ходил, за участието му в пиеска по случай Рождество Христово, за уменията му на футболното игрище и на пистата за бягане. За приятелките му. За това как веднъж си свил цигара и несправедливо го обвинили, че пуши марихуана. Задавах много въпроси, а Бен ми отговаряше; като че ли му беше приятно да разказва за сина си — лошото настроение беше прогонено от спомените.

Неусетно затворих очи. Изплуваха образи — Адам, Бен, аз, — но не можех да отгатна дали идват от паметта или от въображението ми. Когато той млъкна, отворих очи и в първия миг се стреснах — колко остарял ми се стори мъжът насреща ми, изобщо не приличаше на младия баща, когото си бях представила.

— Няма и една негова снимка — казах. — Никъде в къщата.

— Да, знам — притеснено отвърна той. — За да не се разстройваш.

— Да не се разстройвам?

Той мълчеше. Помислих си, че не е по силите му да ми разкаже за смъртта на Адам. Изглеждаше някак сломен. Изцеден. Почувствах се виновна заради онова, което му причинявах всеки божи ден.

— Няма нищо — казах. — Знам, че е мъртъв.

Думите ми сякаш го изненадаха. Разколебаха го.

— Знаеш…

— Да — потвърдих аз. Бях на ръба да си призная, че в дневника съм прочела как и преди ми е казвал всичко това, но не се реших. Настроението му изглеждаше неустойчиво, атмосферата — напрегната. Разкритието можеше да почака.

— Просто го чувствам — добавих.

— Звучи логично — кимна той. — Казвал съм ти го.

Да, наистина. И то неведнъж. Както ми бе разказвал и моменти от живота му. И все пак едното изглеждаше истинско, а другото — не. Дълбоко в себе си все още не можех да приема, че синът ми е мъртъв.

— Разкажи ми пак.

Бен ми разказа за войната, за мината на пътя. Седях спокойно, доколкото ми бе възможно. Той стигна до погребението, описа залповете над ковчега, знамето, разстлано отгоре. Подтикнах съзнанието си към спомените, дори към онези, мъчителните, ужасяващите. Никакъв образ.

— Искам да отида там — заявих аз. — Искам да видя гроба му.

— Крис, едва ли…

Щом не откривах в паметта си никакъв спомен, трябваше с очите си да видя доказателство за смъртта му, иначе завинаги щях да тая надеждата, че е жив.

— Настоявам. Трябва да отида.

Не очаквах да се съгласи. Можеше да каже, че не е разумно, че твърде много ще се разстроя. И тогава какво? Как можех да го принудя?

Той обаче отстъпи.

— Ще отидем през уикенда. Обещавам.

Облекчението, примесено с ужас, ме вцепени.

Раздигнахме чиниите от вечерята. Аз застанах пред мивката, поемах съдовете от ръцете на Бен, потапях ги в горещата сапунена вода, изтърквах ги, изплаквах ги, после му ги подавах да ги подсуши, като през цялото време избягвах да погледна отражението си в прозореца над мивката. Насила се съсредоточих върху погребението на Адам, представих си как в някакъв мрачен ден съм стъпила на тревата до купчината пръст, как наблюдавам ковчега, увиснал над дупката в земята. Опитах се да извикам трещенето на залповете, самотния тръбач, който свири тържествена тъжна мелодия, докато ние — неговото семейство, приятелите му — хлипаме мълчаливо.