Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Така ли мислиш?

— Да — потвърди той. — Може би е било грешка да крием работата ни от Бен. Освен това днес говорих с персонала от Уеъринг Хаус, за да добия представа каква е била обстановката там. Открих една жена, с която си се сближила. Името Никол говори ли ти нещо? Наскоро се е върнала на работа там и много се зарадвала, като разбрала, че си се прибрала у дома. Каза ми, че не била срещала по-предан съпруг от Бен. Идвал почти всеки ден. Седял с теб в стаята или в градината. И толкова се стараел да бъде весел, за да те ободри въпреки всичко. След време всички го опознали. И с нетърпение очаквали посещението му. — Той направи пауза. — Защо не предложиш на Бен да дойде с нас? — Нова пауза. — Може би и аз трябва да се запозная с него.

Прозрението дойде едва сега. Ето я причината да предложи да поканя Бен. Беше решил, че е време да се запознае с него. За да се застрахова, че неловката ситуация от вчерашния ден никога няма да се повтори.

— Добре — казах. — Щом така смяташ.

— Да, наистина — увери ме той.

Нова продължителна пауза, а после:

— Кристин, ти ми каза, че си прочела дневника, нали?

— Да — отвърнах.

Нова пауза.

— Не съм ти звънял сутринта. Не съм ти напомнял къде да го потърсиш.

Разбрах, че ми казва истината. Не се беше обаждал. Сама се бях насочила към гардероба и макар да не знаех какво ще открия вътре, бях вдигнала капака на кутията почти несъзнателно. Сама го бях открила. Сякаш си бях спомнила, че ще го намеря там.

— Браво на теб — похвали ме той.

Сега пиша в леглото. Късно е, но Бен се е затворил в кабинета си отсреща. Сигурно работи: чувам потропването на клавиатурата, щракането на мишката. Също и по някоя въздишка, проскърцването на стола му. Представям си как съсредоточено примижава срещу екрана. Вярвам, че ще чуя, когато изключи компютъра, за да дойде да си легне, и ще имам време да скрия дневника. Сега — повече отколкото през целия ден — съм напълно уверена, че не искам да открие какво съм писала.

Говорих с него привечер в трапезарията.

— Може ли да ти задам един въпрос? — бях попитала, когато срещнах погледа му. — Защо не сме имали деца?

Въобразявах си, че го изпитвам. Принуждавах го да ми каже истината, да оспори моето твърдение. Но Бен не го направи.

— Изчаквахме подходящ момент — каза той. — А после вече беше късно.

Погледнах чиниите с храна пред нас. Почувствах се разочарована. Беше се прибрал по-късно от обикновено, беше извикал името ми, беше се поинтересувал как съм.

— Къде си? — попита той. Но прозвуча като обвинение.

Обадих се от кухнята. Приготвях вечеря, тоест кълцах лук, който да изпържа в зехтина на котлона. Той се мотаеше пред вратата, сякаш се колебаеше дали да влезе. Изглеждаше изморен. Нещастен.

— Добре ли си? — попитах го аз.

Той погледна ножа в ръката ми.

— Какво правиш?

— Приготвям вечеря — усмихнах се аз, но той не откликна. — Реших да хапнем омлет. В хладилника открих яйца и няколко гъби. Имаме ли картофи? Не успях да открия…

— Смятах да си направим пържоли. Купих ги снощи, мислех да са за тази вечер.

— Съжалявам, аз…

— Добре, може и омлет. Щом така искаш.

Разговорът се отклоняваше в нежелана за мен посока.

Бен се бе вторачил в дъската, над която бе увиснала ръката ми, стиснала ножа.

— Не настоявам — засмях се аз, но той не се присъедини. — Няма значение. Не съм се сетила. Веднага мога да…

— Вече си нарязала лука — с равен тон произнесе той, сякаш просто констатираше факта.

— Да, но… Ако държиш да са пържолите…

— Както прецениш. — Той ми обърна гръб и се насочи към трапезарията. — Ще сложа масата.

Не му отговорих. Недоумявах в какво съм се провинила и дали това е причината за лошото му настроение. Отново се заех с лука.

На масата седяхме един срещу друг. Вечеряхме в мълчание. Бях го попитала дали нещо му тежи, но той само бе свил рамене.

— Имах дълъг ден. — Това бяха единствените му думи и когато го погледнах с очакване, добави само: — В работата.

На разговора бе сложен край още преди да е започнал, затова се отказах от намерението да споделя за дневника и за доктор Наш. Ровех в чинията си и се стараех да отпъждам тревожните мисли — в края на краищата, повтарях си, не мога да му се сърдя, всеки има и лоши дни, — но безпокойството започваше да си пробива път. Съзнавах как ми се изплъзва възможността да повдигна темата, а нямаше как да знам дали в утрешния ден ще се събудя със същото убеждение, че е правилно да постъпя точно така. В един момент вече не издържах. Оставих ножа и вилицата.