Стивън Уотсън - Преди да заспя

Нищо не се появи. Не се бе случило толкова отдавна, но аз не виждах нищо. Опитах се да си представя как съм се чувствала. В онази сутрин би трябвало да съм се събудила дори без знанието, че съм майка. Бен се е нагърбил със задачата първо да ме убеди, че имам син, а после, че същия този следобед ще го погребем. Представата, която извиквам, не е за ужас, а по-скоро за вцепенение, неспособност да повярвам. Нереалност. Такива са границите на поносимост на човешкото съзнание, с повече то не може да се справи, особено пък моето. Представям си как ме съветват какво да облека, извеждат ме от къщата към чакащата отвън кола, настаняват ме на задната седалка. Навярно съм се питала на чие ли погребение отиваме. Нищо чудно да съм приела, че може и моето да е.

Мярнах отражението на Бен в стъклото. Колко ли му е било трудно да се справи с всичко това, и то в тези първи дни, когато скръбта е сломяваща. За всички е щяло да бъде по-добре, ако е решил да не присъствам на погребението. Жегва ме въпросът дали така е постъпил.

Все още се колебаех дали да му кажа за доктор Наш. Той отново изглеждаше уморен и някак потиснат. Често въздишаше, усмихваше се само ако успеех да уловя погледа му. По-късно може би, казах си аз, макар че нямаше как да отгатна дали ще настъпи по-подходящ момент. Натрапваше ми се усещането, че вината за настроението му е моя, някое мое действие или пропуск. Дадох си сметка колко съм привързана към този мъж. Не можех да кажа дали го обичам — и все още не съм наясно, — но то е, защото всъщност не знам какво е любов. Въпреки мъглявия проблясващ спомен за Адам чувствам любовта си към него, инстинкта да го защитя, страстното желание да му дам всичко, чувството, че той е част от мен и без него целостта ми е нарушена. Също и към майка ми, когато изплува спомен за нея, но тази любов е различна. Връзката е по-сложна, с безмълвни протести и негласни упреци. Не смея да твърдя, че я разбирам напълно. Но към Бен? Намирам го привлекателен, да. Имам му доверие — въпреки лъжите, които ми е наговорил, в сърцето си знам, че мотивът е неговата загриженост за мен, — но мога ли да кажа, че го обичам, когато разполагам само със смътното усещане, че го познавам едва от няколко часа?

Нямах отговор на този въпрос. Но все пак исках да бъде щастлив и на някакво ниво разбирах, че държа аз да съм тази, която ще му донесе щастие. Трябва да положа повече усилия, така реших. Да взема нещата в свои ръце. Дневникът можеше да се окаже средството, което да помогне и на двама ни да живеем по-добре, а не само на мен.

Случи се тъкмо когато се канех да го попитам как се чувства. Трябва да съм пуснала чинията, преди той да я хване здраво. Тя падна на пода с трясък, придружен от неговата процедена ругатня, и се разби на стотици парченца.

— Извинявай! — почти извиках аз, но Бен не ме погледна.

Коленичи на пода, като не спираше да мърмори.

— Аз ще почистя — предложих, но той вече събираше по-едрите късове и ги прехвърляше в дясната си ръка.

— Съжалявам — повторих. — Толкова съм непохватна!

Не знам какво очаквах. Може би прошка или уверение, че не сме изгубили нищо ценно. Вместо това Бен повтори:

— По дяволите!

Пусна парчетата на пода и засмука палеца на лявата си ръка. Капки кръв нацапаха линолеума.

— Добре ли си? — попитах.

Той вдигна очи.

— Да, да. Порязах се, какво толкова. Проклетата…

— Дай да видя.

— Нищо ми няма — заяви той и се изправи.

Настоях и посегнах да хвана ръката му.

— Ще донеса бинт да го превържем. Или лейкопласт. Имаме ли…

— Млъкни, за бога! — избухна той и бутна ръката ми. — Остави ме на мира! Ясно?

Изправих се. Смаяна, предполагам. Виждах, че раната е дълбока; кръвта бликна, потече надолу по китката му. Не знаех какво да направя, нито какво да кажа. Не се беше развикал, но и не бе направил опит да прикрие раздразнението си. Стояхме лице в лице, настръхнали, на ръба на скандала, всеки очакващ другият да заговори, и двамата недоумяващи какво се е случило, какво е скритото значение на този инцидент.

Аз първа се предадох.

— Съжалявам — казах за трети път, макар че се почувствах глупаво.

Лицето му омекна.

— Няма нищо. Аз също съжалявам. — Пауза. — Изнервен съм. Наистина имах тежък ден.

Откъснах квадрат домакинска хартия и му я подадох.

— Поне се избърши.

— Благодаря — отвърна той, като попи кръвта по китката и пръстите си. — Ще се кача да си взема душ. — После се наведе и ме целуна. — Така добре ли е?

Кимнах и той излезе от стаята.