Стивън Уотсън - Преди да заспя

А какво ще й кажа? Толкова много имаме да си говорим… и в същото време толкова малко. Помежду ни съществува дълга обща история, но тя ми е напълно неизвестна.

Връщам се върху думите на доктор Наш за причината да се разделим с Бен. „Било свързано с Клеър.“

Звучи логично. Преди години, когато съм имала най-голяма нужда от него, но съм проявявала най-малко разбиране, съпругът ми е поискал развод и сега, когато сме отново заедно, той ми казва, че най-добрата ми приятелка е заминала на другия край на света, преди да се случи всичко това.

Затова ли не искам да й се обадя? Защото се страхувам, че дори не мога да си представя колко много има да крие тя от мен? Затова ли Бен предпочита да не си спомням нищо? И дори отхвърля всеки евентуален опит да се подложа на лечение като безнадежден — за да не успея никога да свържа един спомен с друг и да науча какво е било?

Не мога да си представя, че би постъпил по този начин. Абсолютно немислимо е. Направо нелепо. Припомням си разказа на доктор Наш за престоя ми в болницата. „Твърдяла си, че лекарите са в заговор срещу теб. Проявявала си симптоми на параноя.“

Дали тези думи важат и за сегашното ми състояние?

Внезапно ме спохожда спомен. Появява се едва ли не насила, изниква от празнотата на миналото ми, за да ме зашемети, но ето че също толкова бързо изчезва. Аз и Клеър, на друг купон.

— Господи — въздъхва тя, — толкова е гадно! Знаеш ли какво не е наред? Всички са абсолютно обсебени от секса. А то си е животински инстинкт, нали разбираш? В каквито и евфемизми да го обличаме, колкото и да го разкрасяваме, пак до това се свежда. Няма друго.

Възможно ли е, докато съм затъвала в своя ад, Клеър и Бен да са потърсили утеха един в друг?

Поглеждам надолу. Телефонът лежи в скута ми. Няма как да знам къде ходи Бен, когато излезе сутрин. Лишена съм от възможността да трупам едно подозрение върху друго, да правя връзки между фактите. Дори някой ден да открия Клеър и Бен в леглото, на следващия ще съм забравила какво съм видяла. Идеалният слепец за изневярата. Нищо чудно и до днес да продължават да се срещат.

Съзнанието ми едновременно приема и отхвърля тази мисъл. Вярвам на Бен и в същото време съм изпълнена с недоверие. Напълно възможно е в едно съзнание да съжителстват две противоположни гледни точки и то да се лута между тях.

Всъщност защо би ме излъгал? Той действително смята, че постъпва правилно. Непрекъснато си повтарям това. Той те предпазва. Крие от теб онова, което не е нужно да знаеш.

Накрая набрах номера, разбира се. Нямаше начин да се откажа. Изчаках няколко сигнала, прищракване, после глас: „Здравейте. Моля, оставете съобщение.“

Тутакси разпознах гласа на Клеър. Вън от всяко съмнение.

Не се поколебах да оставя съобщение. „Моля те, обади ми се. Аз съм Кристин.“

Слязох на долния етаж. Нищо повече не можех да направя.

Зачаках. Мина час, после втори. Междувременно продължих да пиша в дневника, после си направих сандвич и го изядох в дневната. Отидох в кухнята — да забърша плота, да събера трохите в шепата си, за да ги хвърля в мивката — и ето че на вратата се позвъни. Звукът ме стресна. Оставих гъбата, избърсах ръцете си в кърпата, която висеше на вратата на фурната, и отидох да видя кой е.

През матираното стъкло се очертаваше силуетът на мъж. Не носеше униформа, а костюм с вратовръзка. Бен? — зачудих се. Но той трябваше да е на работа. Отворих.

Беше доктор Наш. Досетих се, защото нямаше кой друг да е, но и по друга причина. Продължавах да възприемам съпруга си като непознат дори след изчерпателно обяснение, а сутринта след прочита на дневника не бях успяла да си представя доктор Наш, но сега определено го разпознах. Късата му коса беше старателно сресана на път, разхлабената му вратовръзка стоеше накриво, а под сакото си беше облякъл пуловер в неподходящ цвят.

Той забеляза изненадата ми.

— Кристин?

— Да — отвърнах аз и открехнах вратата едва–едва.

— Аз съм. Ед. Ед Наш. Доктор Наш, не ме ли позна?

— Знам, аз…

— Прочете ли дневника?

— Да, но…

— Добре ли си?

— Да — отвърнах отново. — Напълно.

Той снижи глас.

— Бен вкъщи ли е?

— Не, няма го. Аз просто… не те очаквах. Имаме ли уговорка?

Той замълча само за част от секундата, но достатъчно, за да се наруши ритъмът на разговора. Нямахме уговорка, досетих се аз. Или поне в дневника не се споменаваше нищо такова.

— Да — каза той. — Не си ли записала?

Не казах нищо. Продължавахме да стоим на прага на тази къща, която отказвах да приема за свой дом.