Стивън Уотсън - Преди да заспя

Той заговори кротко, но без да ме докосва.

— Не е вярно. Не съм ти казвал, че си била нападната, сама си го спомни.

Истина беше. Гневът ми отново се надигна.

— Кристин, аз…

— Искам да си вървиш. Моля те.

Вече плачех неудържимо, но се чувствах невероятно жизнена. Нямах представа какво се е случило току-що, почти не помнех какви думи сме си разменили, но имах чувството, че съм отхвърлила тежък товар, някакъв бент вътре в мен най-сетне беше рухнал.

— Моля те — повторих. — Моля те, върви си.

Очаквах той да се възпротиви. Да се примоли да му позволя да остане. Едва ли не се опитах да му го внуша. Той обаче не се поддаде. Попита само:

— Сигурна ли си?

Поклатих глава и прошепнах:

— Да. — Извърнах очи към прозореца, решена да не го поглеждам. Не и днес, което за мен означава, че до утре ще съм го забравила напълно. Той се изправи и тръгна към вратата.

— Ще ти се обадя. Утре. За лечението ти. Аз…

— Върви си — казах аз. — Моля те.

Той кимна, но не каза нищо повече. Минута по-късно чух как тихо затвори вратата.

Аз си останах на мястото. За няколко минути? Или часове? Не знам. Сърцето ми биеше бясно. Чувствах се едновременно изцедена и самотна. В някакъв момент се качих на горния етаж. В банята разгледах снимките. Моят съпруг. Бен. Какво направих? — запитах се. Нищо не ми остана. Никой, на когото да се доверя. Няма към кого да се обърна. Умът ми запрепуска неудържимо. Непрекъснато си повтарях думите на доктор Наш. „Той те обича. Опитва се да те предпази.“

От какво да ме предпази всъщност? От истината? А за мен тъкмо истината бе най-важното нещо. Може би греша.

Влязох в кабинета. За толкова неща ме е лъгал, на нито една дума не можех да вярвам. На нито една.

Знаех какво трябва да направя. Да открия истината. Да се убедя, че мога да му се доверя поне за едно-единствено нещо.

Кутията беше на мястото, описано в дневника — заключена, както подозирах. Не се обезкуражих.

Заех се да търся. Повтарях си, че няма да спра, докато не открия ключа. Първо прерових всички чекмеджета и на бюрото в кабинета. Действах бавно, внимателно. Връщах на място всяко нещо. Когато свърших, влязох в спалнята. Прегледах чекмеджетата, бръкнах под неговото бельо, под изгладените носни кърпи, също и под фланелките с ръкав и без ръкав. Нищо не открих. И в моите чекмеджета нямаше нищо.

Чекмеджета имаха и нощните шкафчета. Бях си наумила и тях да преровя, като започна от другата страна на леглото. Издърпах горното и погледнах какво съдържа — химикалки, неработещ часовник, блистер хапчета с непознато название. После издърпах долното.

Отначало ми се стори, че е празно. Леко го бутнах обратно, но ето че нещо изтрака — метал, застъргал по дърво. Издърпах го отново с разтуптяно сърце.

Открих ключ.

Седнах на пода и отворих кутията. Беше пълна. Най-вече със снимки. Снимки на Адам, а също и мои. Някои изглеждаха познати — предполагам, онези, които ми е показвал, — но повечето като че ли виждах за пръв път. Открих акта за раждане на Адам, писмото му до Дядо Коледа. Цели тестета негови снимки като бебе — как пълзи, как се усмихва беззъбо на камерата, как го кърмя, как спи, увит в зелено одеялце, — снимки как расте. Снимката с каубойското костюмче, обичайните училищни снимки, една върху велосипедчето с три колела. Всичките бяха там, при акта му зараждане, точно както бях написала.

Извадих ги, разпилях ги по пода и започнах да ги разглеждам една по една. Имаше и снимки, на които сме аз и Бен; на една от тях дъвчехме нещо пред сградата на Парламента — усмихнати, но в неестествени пози, сякаш никой от двама ни не знаеше, че другият съществува. Следващата е от сватбата ни. Официална, подобаващо нагласена. Стоим пред някаква църква в облачен ден. И двамата изглеждаме някак глуповато щастливи, също както и на една друга, която сигурно е от сватбеното ни пътешествие. Седим в ресторант, усмихваме се, надвесени над полупразни чинии, а лицата ни са озарени от любов, но и от жарко слънце.

В тази се вгледах по-внимателно. Започнах да се изпълвам с облекчение. Гледах жената, седнала до младоженеца, взряна в едно бъдеще, което не може, а и не иска да отгатне, и си помислих какво ли общо имам с нея. Приликите опират до физически белези. Клетки и тъкани. ДНК. Уникалният химически подпис. Нищо друго. Тя е непозната за мен. Нищо не ни свързва, няма как да проследя пътя си обратно до нея.

Да, разбирам: тя — това съм аз; личи си, че е влюбена. В Бен. За когото току-що се е омъжила. Мъжът, до когото се будя всеки ден. Той не е нарушил клетвата, дадена в онзи далечен ден в малката църква в Манчестър. Не ме е разочаровал. Погледнах снимката и отново се изпълних с любов.