Стивън Уотсън - Преди да заспя

Това е и най-лесният начин да ми замаже очите. Сигурно му е дотегнало да повтаря едно и също, ден след ден. Хрумна ми, че причината да прибягва до все по-лаконични обяснения и да променя историите няма нищо общо с мен. Може би така се предпазва сам да не загуби разсъдъка си от непрестанното повторение.

Чувствам, че полудявам. Всичко е непостоянно, изменчиво. Мисля едно нещо, а в следващия момент — противоположното. Вярвам на всяка дума на Бен, после на нито една. Нямам усещане за реалност, всичко звучи като измислица. Дори аз самата.

Да можех едно нещо да приема за сигурно. Едно-единствено, за което не се налага да разчитам на потвърждение отвън. За което не е нужно да ми се напомня.

Искам да знам с кого съм била в онзи ден в Брайтън. Да знам кой ми е причинил това.

По-късно. Току-що говорих с доктор Наш. Бях задрямала в дневната, когато телефонът иззвъня — телевизорът работеше с изключен звук. Отначало се затрудних да позная къде се намирам, дали спя и сънувам, или съм будна. Стори ми се, че чувам гласове, които се усилват. Осъзнах, че единият е моят, а другият звучеше като на Бен. Само че… „Мръсна кучка“ — изръмжа той, последваха и още по-грозни обиди. Изкрещях насреща му — отначало гневно, после уплашено. Затръшване на врата, трясък на юмрук, хрущене на счупено стъкло. И после осъзнах, че сънувам.

Отворих очи. Очукана чаша с изстинало кафе на масичката пред мен, до нея настойчиво звънящ телефон. Вдигнах.

Обаждаше се доктор Наш. Той се представи, макар че гласът му бездруго ми се беше сторил познат. Попита дали съм добре. Да, отвърнах, както и че съм изчела дневника.

— В такъв случай знаеш за какво говорихме вчера, нали?

Разтърси ме шок. Ужас. Доктор Наш беше решил да разнищи нещата. Лъч надежда — може би и той бе изпитал същото като мен, същата объркваща смесица от желание и страх, — който бързо угасна.

— Да посетим дома, в който си живяла, след като си напуснала отделението — уточни той. — Уеъринг Хаус.

Казах само:

— Да.

— Сутринта им се обадих. Няма проблем. Готови са да ни приемат. По което време пожелаем.

Бъдещето. То отново ми изглеждаше неуместна категория.

— Следващите два дни са ми доста натоварени. Искаш ли да отидем в четвъртък?

— Добре — отвърнах.

За мен като че ли нямаше значение кога. Във всеки случай не бях оптимистично настроена относно резултата.

— Хубаво — каза той. — Ще ти се обадя.

Тъкмо да кажа „дочуване“, и си спомних какво бях записала, преди да се унеса.

— Доктор Наш? Може ли да поговорим за нещо?

— Слушам те.

— За Бен?

— Разбира се.

— Въпросът е, че съм объркана. Той нищо не ми обяснява. Премълчава важни неща. За Адам. За романа ми. А за други ме лъже. Твърди, че злополука е причинила състоянието ми.

— Разбирам — промърмори той. Кратка пауза, после добави: — Според теб защо прави така? — С ударение върху „според теб“, а не върху „защо“.

Помислих за секунда.

— Той не знае, че пиша. Изобщо не предполага, че знам каквото и да било. Сигурно така е по-лесно.

— Само за него ли?

— Не, разбира се. Вероятно и за мен. Или поне той така си мисли. Само че не е вярно. Това означава единствено, че дори не знам дали мога да му имам доверие.

— Кристин, всеки от нас непрестанно преиначава разни факти, пренаписва историята, за да улесни нещата, да ги намести в желаната версия на събитията. Правим го механично. Съчиняваме си спомени. Без да се замислим. Ако достатъчно често си повтаряме едно и също, започваме да си вярваме и така го запомняме. Нямаш ли впечатлението, че точно това прави и Бен?

— Нищо чудно. Но имам чувството, че той се възползва от мен. От заболяването ми. Смята, че може да пренапише историята както си поиска, а аз така и няма да науча, никога няма да се досетя. Само че аз знам. Знам точно какво прави. И затова му нямам доверие. В крайна сметка той ме отблъсква, доктор Наш. Всичко проваля.

— Ясно. Какво смяташ, че можеш да направиш?

Знаех отговора. Бях прочела написаното сутринта много пъти. За това как трябва да му вярвам. И затова, че не мога. Накрая в главата ми оставаха единствено думите: Повече не може така.

— Трябва да му кажа, че водя дневник. И че се срещам с теб.

Доктор Наш мълчеше. Не знам какво очаквах да чуя. Укор?

— Струва ми се, че си права — изненада ме той.

Заля ме вълна на облекчение.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. От няколко дни разсъждавам по въпроса и това ми се струва мъдро решение. Нямах представа, че версията на Бен за миналото дотолкова се различава от твоята. И че това допълнително те обърква. Едва сега ми хрумва, че всъщност разполагаме само с половината картина. По думите ти съдя, че някои от потиснатите ти спомени започват да изплуват. Може би наистина ще е полезно да говориш с Бен за миналото. Може да подпомогне цялостния процес.