Стивън Уотсън - Преди да заспя

Той сложи ръка върху моята. Наклоних се към него с ясното съзнание за неизбежното, което ще последва. Той разпери ръце и аз се оставих в прегръдката му.

— Няма страшно — каза той. — Всичко е наред.

Усещах гърдите му под бузата си и вдъхнах дълбоко миризмата на свежо пране… но и на нещо друго, едва доловимо. Разгорещен секс. Ръката му върху гърба ми се раздвижи, докосна косата ми, главата ми, отначало нежно, после по-крепко, когато отново се разридах.

— Всичко ще бъде наред — прошепна той и аз затворих очи.

— Просто искам да знам какво се е случило — промълвих. — В нощта, когато съм била нападната. Определено чувствам, че ако успея да си го спомня, ще изплува и всичко останало.

— При теб няма признаци в тази посока — кротко възрази той. — Няма причина…

— Само че аз така мисля. Не знам откъде, но съм сигурна.

Той ме притисна. Нежно, едва забележимо, почти не го усетих дори. Почувствах твърдата опора на тялото му, вдъхнах дълбоко и ето че се пренесох в друго време, в друга прегръдка. Друг спомен. Очите ми пак са затворени, тялото ми е притиснато в нечие друго, но по различен начин. Не искам да ме прегръща този мъж. Той ми причинява болка. Съпротивлявам се, боря се да се отскубна, но той ме надвива, притиска ме към себе си. Проговаря. „Кучка — процежда през зъби. — Мръсна кучка.“ И макар да искам да се възпротивя, не го правя. Лицето ми е притиснато в ризата му и точно както пред доктор Наш аз плача, крещя. Отварям очи и виждам синия плат на ризата му, врата, тоалетка с три огледала и отгоре картина — с нарисувана птица. Виждам ръката на мъжа, силна, мускулеста, с една изпъкнала вена от мишницата чак до китката. „Пусни ме!“ — извиквам и после политам. Падам… или подът се надига и ме блъсва, не знам. Той ме сграбчва за косата и ме повлича към вратата. Извръщам глава да видя лицето му.

В този момент паметта отново ми изневерява. Спомням си, че съм погледнала това лице, но сега не го виждам. Не улавям черти, само празен овал. Сякаш неспособно да приеме този вакуум, съзнанието ми превърта познати лица, не пропуска дори абсурдните вероятности. Доктор Наш. Доктор Уилсън. Рецепционистката в отделението „Фишър“. Баща ми. Бен. Виждам дори самата себе си, как ме напушва смях, когато вдигам юмрук.

„Моля те — проплаквам, — моля те, недей.“ Но този многолик нападател сипе удар след удар и аз усещам вкуса на кръв. Той ме повлича по пода и ето ме в банята, върху студените плочки, черни и бели квадрати. Те са мокри от кондензиралата влага, мирише на портокалови цветчета и аз си спомням с какво нетърпение съм очаквала да се изкъпя, да се разкрася, с мисълта, че може да ме завари във ваната, когато пристигне, може да се присъедини към мен и ще правим любов, ще разплискваме вълни от пяна, ще намокрим пода, дрехите си, всичко. Защото най-сетне, след толкова месеци, пропилени в съмнения, аз съм наясно със себе си. Обичам този мъж. Най-сетне знам. Обичам го.

Главата ми се удря в пода. Веднъж, втори, трети път. Зрението ми се замъглява, предметите добиват двойни контури, после проглеждам. Шум в ушите ми, мъжът крещи нещо, но аз не разчленявам думите. Звучи като ехо, сякаш той се е раздвоил, вече двама ме държат, извиват ръката ми, дърпат кичури от косата ми, докато ме затискат с коляно. Моля го да спре, после и аз се раздвоявам. Преглъщам. Кръв.

Главата ми се отмята. Паника. Коленичила съм. Виждам вода, мехурчета, които се пукат. Опитвам се да проговоря, но не мога. Ръката му стиска гърлото ми и аз не мога да дишам. Нещо ме блъска надолу, надолу, с такава скорост, че сякаш никога няма да спра и ето че главата ми потъва. Вкус на портокалови цветчета засяда на гърлото ми.

— Кристин! — викаше някой. — Кристин! Спри!

Отворих очи и установих, че кой знае как, бях вън от колата. И тичах. През поляните, колкото ме държаха краката, а след мен тичаше доктор Наш.

Седнахме на една пейка — бетонна отливка с дървени пречки върху седалката. Едната липсваше, останалите се огънаха под тежестта ни. Усетих топлината на слънцето на тила ми, видях дългите сенки по земята. Момчетата все така ритаха топка, макар че играта вървеше към приключване; някои вече си тръгваха, други си говореха, единият куп якета беше изчезнал и лишил вратата от очертание. Доктор Наш ме бе попитал какво е станало.

— Спомних си нещо.

— От нощта на нападението ли?

— Да — отвърнах. — Как се сети?

— Ти пищеше — обясни той. — И не спираше да повтаряш „Махни се“ отново и отново.

— Като че ли бях на онова място. Съжалявам.